Ето ги! Двете грамадни глави, леко наклонени, със затворени очи, сключени в някаква неестествена целувка. Лепнати върху мазилката на остатъците от Берлинската стена, във вечна прегръдка, това е изображение на Леонид Брежнев и Ерих Хонекер, генералния секретар на Обединената социалистическата партия на ГДР. Това е образ, който всеки е виждал в един или друг момент, незабравим при това. Произхожда от снимка, направена през 1979 г. от Режю Боссю, който тогава е независим френски фотограф. Снимката е направена по време на честването на 30-ата годишнина от основаването на Германската демократична република (Източна Германия).
Разтваряйки страниците на фотожурналистическата книга на Иън Ламбот и Грег Жирар „Градът на мрака: животът в оградения град Коулун“, съвсем друга картина се разгръща пред очите ми. Клаустрофобични пространства и коридори, затрупани с купчини дрехи, одеяла, съдове, изпочупени предмети, остатъци от храна, бутилки и бъчви, кутии и пластмасови столове, милиони найлонови торбички, безкрайно количество цветни дрънкулки с неясен произход, заедно съставляващи тясно наблъсканите жилищни пространства на приблизително 40 000 души през 1980-те в квартала Коулун в Хонконг, чак до разчистването му през 1987 г. В продължение на десетилетия Ограденият град, както е известен, се е развил като незаконно свърталище на бездомници и престъпници, на аутсайдери, на нелегални и на тези, които са искали да се скрият от държавните власти. Нещо като бунтари, но по-скоро бедняци, отхвърлени от обществото, унили семейства, с разголени гърди, мръсни и недохранени, техните лица ни гледат от страниците на миналото, което е забравено от мнозина и неизвестно за повечето. С мътен, но дързък поглед, те се взират в нас и като че ли ни казват:
Виж ни
Така живяхме.
Тук бяхме.
Съществувахме.
снимка: Режю Боссю
Да споменем също „Напалмово момиче“ на Ник Ут (фотография, която повлия на начина, по който обществото видя войната във Виетнам), както и „Човекът пред танка“ на Джеф Уиденър, „Майката преселничка“ на Доротея Ланг, „Американците“ на Робърт Франк, „Падащият войник“ на Робърт Капа, „Героичният партизански боец“ на Алберто Корда (образ на Че Гевара, който се превръща в идол на революцията, а впрочем не по-малко и на поп-културата). Всяко едно от тези изобразжения предлага поглед върху историята, която до голяма степен е определила съвременните ни социални норми, разбирания, начин на мислене, култура, нашите свободи и ограничения. Фотографиите имат силата да бъдат пазители на паметта. Това, което може да не помним или да не знаем чрез текст или слово, можем да имаме чрез образ, който се е запечатал в съзнанието ни.
“Напалмово момиче“ – Ник Ут
“ Падащият войник“ – Робърт Капа Капа
„След като някакво събитие е приключило, снимките ще продължат да съществуват, давайки му някакво безсмъртие (и значимост), на които то по друг начин не би се радвало. Докато в реалността едни се самоубиват или убиват други хора, фотографът стои зад неговата или нейната камера и създава творение от един друг свят: света на изображенията, който изглежда ще надживее всички ни“ – пише Сюзан Зонтаг в книгата си „За фотографията“ и е трудно това да бъде казано по по-убедителен и красноречив начин.
Снимките са не само пазители, те са и събирачи на колективната памет, което означава, че те не само ни подсещат да помним миналото, но и определят как го помним. Ето няколко критични теми, които могат да се изразят с двойки от разломни линии:
Колективна памет за грешките и успехите на човечеството срещу Натрупване на образи на жестокости,водещи до безразличие на публиката
Действа като доказателство,че нещо се е случило срещу Невярна информация/дезинформация чрез нови технологии (дълбоко фалшифициране)
Фотожурналистическите доказателства трябва да бъдат обективни срещу Авторът винаги разказва през личната си призма + все по-политизирано съдържание
Това са сложни въпроси и няма да бъдат обсъждани тук, или поне не по необходимия начин, но може би си заслужава да се подчертае, че има множество важни въпроси в по-обхватната тема за това каква ще бъде ролята на фотографията в бъдещето и как образите ще целят да ни информират, как ще бъдат регулирани и проверявани за това дали са базирани на факти. Без да навлизаме в подробности, по отношение на дълбокото фалшифициране и новите технологични постижения, искам просто да спомена за снимката на папата, създадена от изкуствен интелект, в която той носи дълъг, бял моден костюм, и ще спра тук. Тази тема става все по-важна и би трябвало да се следи.
Фотолента на Алберто Корда от 5 март 1960 година.
Дори извън чистата фотожурналистика, която има за цел да изобрази обективната реалност, е явно, че фотографията може да ни даде възможност да надзърнем в милисекундата от време, капсулирано в един кадър.
В този смисъл фотографията може да бъде допълнение към описанието на фактите в текст или други медии, но не може да бъде представителна за факта в неговата цялост.
И все пак, може да притежава определена сила.
Образът на палестински демонстрант с оголени гърди, със знаме в едната ръка и почти митично изглеждаща прашка, заснет от фото- журналиста Мустафа Хасона по време на демонстрациите в Газа през 2018, въздейства на милиони хора по целия свят. Дали заради случай- ната прилика с картината на Делакроа от 1830-а „Свободата води народа“ или заради суровата емоция която се излъчва от снимката, добрата композиция на кадъра, сантиментите на хората, или заради всичко взето заедно, тази фотография стана символ на въстанието и вероятно разбуди съзнанието на много хора.
снимка: Мустафа Хасона
„Свободата води народа“ – Делакроа
От друга страна, натрупването на трагедии може да доведе до па- сивност, а не до обратното. „Огромният фотографски каталог на мъките и несправедливостите по света даде на всеки донякъде да свикне с жестокостите и направи така, че ужасното да изглежда все по-обикновено, правейки го познато, отдалечено („това е само снимка“), неизбежно. По времето на първите снимки от нацистките концентрационни лагери тези фотографии бяха много далече от това да се възприемат като банални. След тридесет години обаче може би достигнахме точката на пренасищане. През последните десетилетия социално ангажираната фотография направи поне толкова за това да притъпи съвестта, колкото да я събуди“ – още един по-дълъг цитат на Сюзан Зонтаг.
Този февруари Кристина де Мидел, испански документален фотограф и художник, заедно с настоящия президент на „Магнум Фотос“ про- ведоха семинар, организиран от Фотофабрика. Като човек, който се занимава със социално ориентирани проекти, де Мидел сподели по- добен възглед – хората се уморяват лесно от образи на болка и скръб.
снимка от изложбата – Стефани Стоева
Нейният съвет е – ако искаш да бъдеш чут, трябва да представиш нещастието по по-интересен, по-лек или по-привлекателен начин. Честно казано, обезсърчаващо ми действа, че е необходим някакъв трик, за да не нато- варваш публиката прекалено много, но изглежда вярно. Може би социално ангажираните фотографи трябва да се обърнат повече към артистичността и концептуал- ната фотография, отколкото първоначално са очаквали.
В заключение, нека вземем разказа на Морияма за след- военна Япония, или разказа на Буги за крайнодесните групировки в Белград и гангстерите и проституира- щите в Тайланд – те не показват ли по-скоро какво провокира интереса на авторите и що за хора са те самите, отколкото да е обективен разказ за живота на тези места? И Морияма, и Буги са фотографи, които са привлечени от тъмните ъгли на обществото. Когато мислим за Токио през 70-те и 80-те, ние си представя- ме банди на мотоциклети, млади мъже с невъобразими прически, татуирани банди yakuza, разсичащи враговете си със саби katana, алкохолици и проститутки в един черно-бял сват. Това означава ли, че обикновените хора не са живели нормалния си живот? Трябва да внимаваме доколко образите могат да повлияят на разбирането ни за определено място или конкретно събитие.
ФОТОГРАФИЯТА КАТО СЪЗДАТЕЛ НА НЕ-СПОМЕНИ
Гледайки на фотографията повече като на форма на изкуство, отколкото като на средство за журнализъм или социален активизъм, тя има потенциала да пренесе този, който я гледа, в множество светове — броят на които изглежда безкраен.
Гледам фотографията на Алек Сот, изобразяваща една хотелска стая в книгата му „Ниагара“ — две бели хотелски кърпи, кичозно навити в два лебеда, образуващи заедно формата на сърце — и чувствам самотата, насиленото, но неуспешно щастие на място, което бавно запада. Не искам да бъда там, но Сот вече ме е завел в него.
Мъгливите, мечтателни фотографии на Мартин Богрен, донякъде напомнящи филма на Вим Вендерс „Криле на желанието“ от 1987 г., ме трогват всеки път, когато ги видя. Той напълно потапя публиката в собствения си свят и въображение. Има много малко реалност и много личен космос в тези образи. Зрителят е изпратен в територия, непозната до момента, и се чувства по-близо до човек, с когото реално може би никога не би се срещнал.
Американският юг на Егълстън, милите братовчеди на Алесандра Сангуинети в провинциална Аржентина, Франция на Картие-Бресон, пъстрите улици на Алекс Уеб и много, много още подтикват към полет на въображението, позволяват ни да надникнем в душата на другия и дават много материал за размисъл. Подобно на това, което изживяваме чрез литературата, гледащият може да открие нещо за себе си, наблюдавайки живота на другите. Фотографията има силата да ни издигне до нови хоризонти в разбирането и в човешките взаимоотношения.
фотография: Алекс Уеб
Фотографията, или може би е по-точно да се каже „правенето на снимки“, се превърна в неделима част от нашия свят. Появата и разпространението на снимките Polaroid например промени напълно представата за това как и за какво може да се използва фотографията. Ускори очакването на ползвателите да получат удовлетворение в мига на създаването на образа. Със своите специфични цветни качества те наложиха естетиката на носталгията с копнежа си по отдавна изминалия момент – отношение, което все още преобладава в съвременното художествено изразяване.
Фотографиите са повлияли на начина, по който възприемаме не само красотата и грозотата, но също така и традициите, ценностите и нравствените принципи на обществото. Снимките в социалните мрежи се превърнаха в синоними за изграждането на идентичност. Фотографията оформи и продължава да формира нашата визуална култура и по положителен, и по отрицателен начин. Както бе споменато, фотографията може да действа като историческо и културно доказателство, което проследява и документира промените в нашето общество във времето. Но нейната най-магична сила е може би в способността ѝ да ни отведе навсякъде, да ни заведе на места, на които не сме били.
