Кремиковци 88 е фотоалбум сниман, съставен и издаден от безкомпромисния български фотограф Николай В. Василев. Това са около стотина черно-бели фотографии, заснети вътре в самия завод през края на осемдесетте. Трудно се описват произведенията с ясна претенция, сурови и документални. Както самият Николай казва… ако исках да пиша, щях да пиша, но мога да снимам и снимам и така казвам, каквото мисля, а то невинаги е най-красивото. Неговият почерк е от голямо културно значение, имайки предвид трудовата тематика, в която се движи през цялата си кариера до днес. Николай В. Василев е завършил Висшия машинно-електротехнически институт, София, и винаги е бил фотограф, това е може би най-важното.
Благодарим на Николай за отделеното време и интервюто, оценяваме тази рядкост.
фотография: Николай Василев
Kокс и чугун.
Най-големият металургичен комбинат в България, съществувал от 1963 г. до 2009 г. Двадесет и пет завода, разположени на 22 000 декара площ, през 60-те неговият разряд включва изграждането и пускането в експлоатация на:
първа коксова батерия (инсталация за производство на кокс от въглища чрез нагряване в отсъствие на въздух);
първа доменна пещ (основно съоръжение за производството на чугун чрез топене на желязна руда с помощта на кокс);
рудоподготвително и агломерационно производство (рудоподготвително: обработка на желязната руда (трошене, пресяване, обогатяване, агломерационно: слепване на фино раздробена руда в по-големи късове (агломерат), подходящи за зареждане в доменните пещи).
ТЕЦ (съоръжение за производство на електрическа и топлинна енергия, използвано за нуждите на целия комбинат);
ремонтно-механичен завод (вътрешно предприятие в комбината, което изработва и поддържа части, инструменти и оборудване и гарантира непрекъсната работа на производствените линии);
електропещи и конвертори (електропещи: съоръжения за топене на скрап или преработка на метал с електрическа енергия, конвертори: използват се за рафиниране на течен чугун в стомана чрез продухване с кислород);
блуминг-слябинг (валцови станове за първична обработка на метал, блуминг: произвежда по-дебели заготовки (блуми), а слябинг: произвежда плоски заготовки (сляби), използвани при валцоване на ламарина);
тръбопрокатен завод (завод за производство на различни видове стоманени тръби чрез горещо или студено формоване);
завод за студено валцуване (производство на тънка стоманена ламарина чрез валцуване при стайна температура).
Това е само през 60-те.
фотография: Николай Василев
През следващите две десетилетия в Кремиковци се вкарва линията с производство на ламарини, а броят на хората се увеличава на повече от 20 000 души. В моменти от историята си заводът произвежда 1/5 от БВП на България.
За съжаление Кремиковци е отрицателна лотария от самото си начало, когато почти сигурното замърсяване на въздуха и разхищението на питейната вода на София не се вземат под внимание, нито това, че кремиковската желязна руда всъщност е с доста смесен състав.
Решението е взето с претекст подобряване на класовия състав сред населението на столицата, макар всички да знаят, че причината е бетониране на връзките ни с СССР. Хора отвсякъде прииждат да работят в мечтата на българския социализъм, повечето за да получат софийско гражданство… да, защото тогава така е било.
Един Априлски пленум на ЦК на БКП по-късно и Кремиковци става факт.
Николай Василев влиза в Кремиковци още докато се строи, с едно колело и новината, че именно първа доменна пещ е завършена. Връща се години по-късно да снима, без ясна цел защо, но с ясна цел какво иска да снима.
фотография: Николай Василев
Как те пуснаха въобще в Кремиковци?
Н. В. Тогава хората на изкуството бяхме в състоянието частична свобода.
Ние през тези времена си бяхме изплели коридори, в които се движехме, и си имахме мантри, с които успявахме да надлъжем режима. Едно писмо с правилния текст беше достатъчно на първо четене. Другарят Василев има огромно желание да снима на трудова тематика… после месец ме разглеждаха само. След това отивам на място и там кой разбрал, кой не разбрал кой съм – пращат ме при заместник-генералния директор по режима и охраната, асоциация черна металургия и отпред разбира се, секретарката.
Представям се, подавам документа.
Тя влиза, той се подписва, тя излиза.
Казва ми обаче, че всеки ден трябва да идвам и да заверявам.
Отново мантрата в действие!
Аз и казвам, че сигурно другарят, е зает всеки ден и не става така да му хабя времето за един подпис.
Тя ме поглежда, влиза обратно и след малко пак излиза, ама тоя път с подпис за следващите 10 месеца… до 31 декември за всички производства.
фотография: Николай Василев
Придружител?
Н. В. Да, имах. За час и половина, после ми каза да се оправям.
Ти хубаво ще се оправиш, ама хората те очи имат, а ти си нов?
Н. В. Обикалях 3 дни само с апарат на врата, без да го пипам и само говорех. Да ме регистрират, да свикнат. Те до тоя момент бяха свикнали само с вестникарите – те идват снимат каквото могат да снимат и то много бързо, за да може утре материалът да е готов, такава им е задачата и те бързат.
Имах време и не търсех нищо. Закачих се за терейците, това са товаро-разтоварачи от турски произход и ги караха от Кърджали. Две седмици бачкат нонстоп и след това ги връщат обратно, за да почиват две седмици. С бригадира се разбирахме – Бейсим, така се казваше. Той сутрин ги строяваше, а това са доста хора, да кажем стотина и аз избирах група, с която да тръгна. Така започваше почти всеки ден.
Колко време?
Н. В. Прекарах в Кремиковци 10 месеца.
Колко фотографии са 10 месеца?
Н. В. 2700. Албумът Кремиковци 88 притежава към 100 от тях.
Хората на Кремиковци щастливи хора ли бяха?
Н. В. Щастие не. Имаха спокойствие, но не примирение, това са около 26 хиляди души. Комбинатът беше огромен и всичко изглеждаше вечно и от там идваше това изражение.
Как твоят сантимент разказва толкова време след снимките (албумът е публикуван през 2022 г.)?
Н. В. Сантимента е достатъчно, че въобще го има. Това пътешествие има претенцията за документализъм, а всеки такъв е строго субективен, тогава сантиментът е неизбежен, но виж, по направление на Кремиковци не съм написал нито една дума. Всичко е във фотографиите, аз не съм и искал нещо да кажа де, никога не съм имал желанието за това, особено за Кремиковци, защото не желая да насочвам. Както ти каза преди малко, хората си имат очи.
Това, което разказва, е може би, че аз снимам това, което хората правят. Когато се занимават с нещо свое. Обичам да си мисля за Селгадо, а той казва:
Ръчният труд изчезва, снимайте… и аз снимах.
Какво мислиш, докато снимаш?
Н.В Нямам и една мисъл, докато снимам. Не мога да измисля разумно обяснение защо снимам. Просто трябва да ти направи впечатление решаващият момент. А той е, когато елементите образуват добрата композиция, тя със сигурност помага за главния диалог.
Също, когато снимам, не си представям за какво са ми снимките или къде ще отидат. В Кремиковци, като ме питаха защо снимам, им казвах че снимам за арихв. Смешното е, че тогава това беше лъжа, но сега дадох 1700 фотография на Български държавен архив, значи не съм ги излъгал.
фотография: Николай Василев
Значи не е имало идея зад тези 10 месеца?
Н. В. Не, просто исках да снимам там и снимах.
Пожела ли да имаш повече време за снимки или обратното? Как ти се отрази това, че имаш разрешително за определен период?
Н. В. Никак не обичам срокове, затова смятам и че проектният начин на работа е лоша практика. Може и да е останало с мен от онези времена, но не мога да се подчинявам на нечии правила и да изпълнявам цели, които да служат отново на нещо, в което не съм сигурен колко е чисто като интенция.
Когато си отишъл да снимаш нещо, по пътя обратно се молиш да има три снимки, дето да стават, ако ги има, добре си, ако не… не си.
фотография: Николай Василев
Последно. Интуиция, изкуство, критика?
Н. В. Интуицията идва само с опита. Не ме интересува изкуството, защото то няма ясна дефиниция. Критиката обаче е нещо много живо, липсва ми да има ужасяваща критика, злобна като на Пенчо Славейков. Липсата на критерии винаги ме е вълнувала, защото авторите – те не могат да съдят и да оценяват едни други, това е абсурдно. Авторите са автори, а не критици… и добре че е така.
Може да поръчаш албума Кремиковци 88 от тук
Освен албума посветен на ТМК (технологичен металургичен комбинат) Кремиковци, може да видите негови фотографии и в чудесната Хроники на всекидневието, в чиито авторски състав се включват и Антоан Божинов, Георги Лозанов и Росен Коларов.
Фотографиите в публикацията са непубликувани и непоказвани до сега.*
