Стигаме до втория материал от поредицата около изложбата „Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век“, която се откри на 9 декември 2025 г. и може да бъде видяна до 9 март 2026 г. в СГХГ.
В него разговаряме с доц. д-р. Катерина Гаджева, която винаги поднася необходимата искреност и автентичност с думите си. Ето няколко думи и за нея, преди да ви пожелаем…
Успех с четенто!
Катерина Гаджева е изкуствовед, доцент в Института за изследване на изкуствата към Българската академия на науките. Защитава дисертация на тема „Между желаното и действителното. Фотография и „нагледна агитация“ в България – 1948-1956“. Специализирала е в Санкт Петербург и Мюнхен. Занимава се с история и теория на фотографията. Автор е на редица статии, посветени на световната и на българската фотография. Участва в организацията и реализирането на различни фотографски проекти в страната и чужбина. През годините е била преподавател в Нов български университет, Националната художествена академия и Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
снимка: Петър Божков, Родопска зима 1963
Защо чак сега се реализира тази изложба, кое е спирало показа на фотографската история?
доц. д-р К. Г. Това, което винаги е възпрепятствало големите проекти, свързани с българската фотография, са били само и единствено хората – всички ние, които се интересуваме от тази медия, практикуваме я и я изследваме. Докато не поставим проблемите на нашата фотография над егото си, над личните си приятелства, пристрастия и желания за облагодетелстване, никога няма да можем да създадем пълноценна картина както на онова, което е било, така и на това, което преживяваме днес.
Как една такава изложба остава без албум за откриването си? Къде всъщност се съхранява българската фотография и как служи тя, кой може да я ползва?
доц. д-р К. Г. За всички, които обичат фотографията, самият факт, че подобен представителен двуезичен каталог изобщо ще бъде отпечатан, е истинско събитие, което няма аналог до този момент. Вероятно когато отново бъде реализиран толкова мащабен проект, и авторите, и кураторите, и институциите ще бъдат по-подготвени. Все пак бих искала да отбележа, че в изданието, което подготвяме, ще бъдат публикувани кадри от самата експозиция – нещо, което нямаше да бъде възможно, ако бяхме представили каталога на откриването през месец декември. Като човек, който се опитва да възстанови паметта ни за събития, случили се отдавна в нашия фотографски живот, съм убедена, че това са важни документални изображения, които бъдещите изследователи ще оценят.
За съжаление, в по-голямата си част историята на българската фотография все още очаква своите откриватели в кашони, кутии и папки „Дело“, прибрани в шкафове и чекмеджета. Въпросът за това кой и при какви условия може да разглежда и използва архивите в своите изследвания определено трябва да бъде поставен на широко обсъждане.
снимка: Лоте Михайлова, 1970-те
По какви механизми се изграждат толкова наситени исторически епизоди? Какво е да подбираш кадри, които ще бъдат включени в изложба, която е феномен на нормалността? Как се курират едновременно живи и мъртви автори?
доц. д-р. К. Г. Това, в което съм убедена, е че днес подобен мащабен проект не може да бъде реализиран от един човек, каквито опити е имало в миналото. Различните гледни точки са задължителни, за да може да се разчупи добре познатият монопол на „личния вкус и приятелството“, пуснал дълбоки корени в нашия фотографски живот. Факт е, че изложбата „Повече от една снимка“ нямаше да може да бъде реализирана без професионализма на изкуствоведите, които имат богат опит в администрирането, реализирането и популяризирането на големи изложби, представящи важни имена и явления от историята на българското изкуство. Подобен опит липсва във фотографските среди, така че смятам за особено важно да запазим това сътрудничество, да го развием и осмислим.
Къде ще отиде тази изложба? Как ще продължи нейният живот?
доц. д-р. К. Г. Всички произведения, които получихме от частни и държавни архиви, ще бъдат върнати обратно на институциите и семействата, които ни ги предоставиха. Софийска градска художествена галерия имаше идеята да обогати своя фотографски фонд с нови произведения, но това може да стане само с волята на авторите, представени в експозицията на втория етаж, посветена на фотографията в периода 1970–2000 година. Намерението да започне да се сформира представителна колекция от произведения на български фотографи, която да се включи в общата изследователска и популяризаторска дейност на една от най-обичаните от зрителите галерии в страната, ми се струва изключителна възможност, която се надявам, че фотографите ще обмислят сериозно.
снимка: Димитър Сибирски, Среща в галерията 1969
Каква е истинската причина хората да се отказват да пишат критика за фотография? Или да се учат? Защо тази почва не поема нови кадри?
доц. д-р. К. Г. Основните причини могат да са само две – да се страхуваш да кажеш истината, тъй като си зависим от отношението на останалите, или да нямаш какво да кажеш. Разбира се, живеем в свободен свят, в който всеки може да сподели своето мнение. Но истинската, професионалната критика е умение, което се учи и възпитава с дългогодишна практика, спадове и възходи, през които неминуемо е минавал всеки, решил да се опита да публикува материал в специализираните печатни и електронни медии.
Как се сглобява историята на фотографията днес?
доц. д-р. К. Г. Независимо кога и къде по света, историята на фотографията винаги се е нуждаела от специалисти с професионална подготовка, търпение, отдаденост, опит и разбиране. Мисля, че склонността ни да подценяваме определени фрагменти от общата картина на тази медия, като ги обявяваме за „еднообразни“, „твърде предвидими“ или „идеологически обусловени“, е една от основните причини, които не ни позволяват да подредим и още по-важното – да разберем и приемем фотографската си история.
Историци на фотографията. Към кого се обръщаме, когато имаме да питаме? Каква е институцията, необходима на това изкуство, за да не остава то извън?
доц. д-р. К. Г. Световната практика показва, че с история на фотографията се занимават преди всичко изкуствоведите. Те са тези, които подготвят експозициите и пишат книгите, които впоследствие се използват като фундамент на всички останали изследвания, дори и те да са фокусирани върху съвременността. Докато съществуват сегашните учебни програми в Националната художествена академия и Нов български университет, където се изучава изкуствознание, за съжаление няма как да очакваме появата на специалисти, подготвени за работа с фотографските изображения. От друга страна е важно самите фотографи да разберат, че свързването им с изкуствоведите е наложително и неизбежно.
снимка: Стефанѝ Стоева
Как се не дисциплинира, а учи аудиторията срещу експонатното отношение към възприемането на фотографията, докато самите автори, куратори и изкуствоведи я затварят в такава клетка? Не е ли също много вулгарен този въпрос и това желание?
доц. д-р. К. Г. Имам само един отговор – чрез образованието. Очевидно е, че в тази насока не се справяме добре и действителността ни го доказва недвусмислено. Нито изкуствоведите, нито фотографите все още са осъзнали необходимостта от друг тип подход към преподаването на история и теория на фотографията.
Фотографията на съпротивата. Винаги ли важното изкуство е изкуството на бунта? Къде се дава заявката за етикет?
доц. д-р. К. Г. Аз изследвам миналото на българската фотография и не мисля, че до 1989 година можем да говорим за каквато и да е „фотография на съпротивата“ – преди 1944 година е факт придържането към красивите и лесни за възприемане изображения, удобни на консервативната публика, а после всички фотографи на практика работят за държавата, участват в конкурси и изложби, организирани и дирижирани от властта. Това не прави произведенията по-малко стойностни за нас, тъй като вярвам, че ние трябва да приемем българската фотография такава, каквато е, без да се опитваме да ѝ вменяваме роли, които не са ѝ били присъщи.
Фотографията и текстът. Защо академията се отказва, когато срещне невъзможността да преплита в едно пространство двете изкуства, а после се оплаква, че некомпетентни хора се занимават с това?
доц. д-р. К. Г. Коя „академия“ имате предвид? Националната художествена академия, Националната академия за театрално и филмово изкуство или Фотографската академия „Янка Кюркчиева“? Мисля, че отговорът на този въпрос се състои именно в липсата на конструктивен диалог и взаимодействие между тези институции..
снимка: Радослав Паршуев, Леяри 1963 г.
Защо не се запълва теоретичната дупка в това изкуство? Кое бяга и къде иглата не пробива плата? Къде се провалят професионалистите?
доц. д-р. К. Г. Не знам кои „професионалисти“ визирате. В България не се изучава теория на фотографията. Въпросът „как“ винаги е бил по-важен от въпроса „защо“. Професионалистите в областта на практическата фотография би трябвало да са различни от професионалистите в областта на теорията. Докато това не се случи, у нас няма да можем да изследваме качествено тази медия.
Пробиване на затвореното общество на фотографите. Кое кара един цял дял в изкуството да не признава теоретици, критици, куратори и изкуствоведи?
доц. д-р. К. Г. Сериозните пропуски в образованието и липсата на изградени традиции. В началото на 50-те години на XX век в България се появяват специалностите изкуствознание и театрознание, а през 1973 година – кинознание. Фотознанието обаче все още стои пред вратите на висшите учебни заведения и чака да бъде прието. Ако наистина искаме промяна, възможно най-скоро трябва да му отворим, защото очевидно има много да наваксва.
Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век
9 декември 2025 – 9 март 2026
Може да слушате и гледате разговор с доц. д-р. Катерина Гаджева на този линк, записан от СГХГ.
