Нужда за остров. Тихият екстаз от протягащото се нематериално

фотография: Bieke Depoorter

Този акт на освобождение, в който думите не се чуват в мозъка, а в тялото и всичко е възможно навсякъде (и сме неоспорима част от него, колкото и ужасяващо и екстатично да е то). Материалното се пресяга към нематериалното и като че ли продължава вечно, като един спомен, който не спира да се разиграва все по-плътен от реалността.

Бийке Депортер – пътуваща и наблюдаваща и най-вече вярваща, че своевременното изпитване на случващото се е по-достоверно от всякакъв спомен, който бихме могли да имаме по-късно.

Д.Б.
Бийке Депортер (р. 1986 г. в Кортрейк, Белгия) е всеизвестен фотограф, чиято работа се отличава с интимна отговорност към темите и знание, което се е формирало от усещането, че всичко съществува някъде. Нейната работа е силно документална, но подходът ѝ към истината, която трябва да бъде догонена с изображения, е много нежен и споделен. Същността на творенията ѝ се крие често в цепнатината, която невидимото отваря за нея, когато се отпусне достатъчно, и вярва, че контролът може да се упражнява само от един особен вид тъмнина – дума, чието значение е по-скоро вкус, който се ослюнчва в устата, докато съзерцаваш нейния прочит на реалността.

Завършва Royal Academy of Fine Art в Гент. Получава много признания и награди за проектите си, които са именно обвързани с този вид спокойно приключенски дух. Големи нейни проекти като Ou Menya (2012), в рамките на който пътува из Русия и нощува в домовете на непознати, заснемайки дълбоко лични и спонтанни моменти. За него тя получава Magnum Expression Award и поставя началото на кариера, която е изплела от много здрави и тънки тръстики кошницата на човешките отношения.

По подобен начин работи в САЩ с проекта I Am About to Call it a Day (2014), където продължава изследването си върху уязвимостта и доверието в домашна среда. Тази механика на работа продължава и в големия ѝ проект в Египет As It May Be (2017). Следващото и артистично проявление е Border Birds (2022), проект в колаборация с Дрийс Депортер, използващ AI софтуер за улавяне на птици, прелитащи над международни граници – поетичен и политически коментар върху движението и контрола. Най-много внимание в този текст обаче ще обърнем на Blinked Myself Awake (2020–2024), който някак си потъва в изложбеното пространство, което разгледах, и то изцяло по моя вина (на наблюдателя), а не поради такава у кураторските умения – което е впечатляващо и рядко.

Усетът на Бийке за разказване на история предизвиква много приятен екстаз от формираните мисли, тя поставя чудни теми за авторството, звездите, границите на въображаемото и най-вече достоверността и експлоатацията на спомена.

Важно е човек да изразява благодарност, когато е видял нещо страхотно, за това едно потупване по рамото към ФотоФабрика Фестивал 2025 (с финансовата подкрепа на НФК – знаем, че следят всеки един материал и за това… нали… да не направим някоя беля), които организираха нейната изложба в Софийската градска художествена галерия (СГХГ) – ПРЕКОСЯВАНЕ.

Изложбата закри на 20 юли (неделя) – за голямо съжаление на онези, които не успяха да я видят, защото го отлагаха 2 месеца.

фотография: СГХГ

ПРЕКОСЯВАНЕ / CROSSING

Изложбата е открита на 5 юни в галерийното пространство на втория етаж от Софийската градска художествена галерия (СГХГ).

Посреща ни проектът Border Birds (2022), в началото лек неприязън към простотата на идеята и кадрите, изобразяващи ги. Казваш си… ъх, това идва прекалено мързеливо за един фотограф на Magnum. Почти моментално обаче си се навил да разглеждаш детайлно всяка една фотография, разчленявайки я на всичките ѝ елементи – всяка цифра и цвят биват описвани с гигантски изречения някъде вътре. Както споменах горе, проектът е базиран на AI софтуер за улавяне на птици, прелитащи над международни граници. Софтуер, работещ денонощно, над границите на САЩ/Мексико, Турция/Гърция, Мароко/Испания, Франция/Великобритания и Великобритания/Мароко. Общо запечатвайки 3474 птици в периода 10 март – 10 април. Само 100 от тях са подбрани в селекцията 100 border birds. Също така принтове на тези фотографии могат да бъдат закупени и част от печалбата се дарява на фондации, занимаващи се с бежанци.

фотографии: Bieke Depoorter

Интересна бележка може да се направи относно заемането на роли и разиграването на ситуацията на заснемане. Наблюдателят вижда нещо, което може да си представи, че съществува, но не и точно в неговата реалност. Да гледаш записи от гранични камери не е нещо, което ти се случва всеки ден, ти като зрител се превръщаш в някакво лице, имащо власт, но власт над какво, когато птиците са по-свободни и от някои валентни електрони. Следващото ниво на осмисляне идва, разбира се, очаквано от прехвърлянето на нашата собствена възможност за свобода и преминаване на граници, не само териториални. И за разкош се затваря цикълът с факта, че тази снимка е направена от изкуствен интелект, който се използва за наблюдение и трупане на информация. Всеки час, всяка минута, някъде прелитам аз и ти, той, тя, те.

фотографии: Bieke Depoorter

В момента на извръщане от птиците I Am About to Call it a Day (2014) ни люсва една чаша вода в лицето съвсем приятелски. America is big, SO THE PRINTS MUST BE BIG TOO (He-he-he-he). Най-забавното в изкуството е обемът и следователно избирането на мащаб. Това е първото нещо, което вибрира по костите на приемника. Големи рамкирани принтове, един до друг в мозайка, съграждаща американски семейства, които не могат да предложат нищо освен истинската версия на себе си. Тук и в следващия по-обширен проект, сниман в Египет, се откроява ясно методът и на създаване. Тя пътува в продължение на 4 години, като отсяда в домовете на напълно непознати американци, които среща по пътя (it’ssss givvvving… adventurous suicide).

фотография: СГХГ

Това, което прави впечатление моментално, е липсата на бариера между нас и фотографията, нейната директност, което означава, че авторът ѝ успешно се е внедрил, но успешно е много криво понятие. Предпочитам в този контекст да използвам нежно. Отварям скоба за визуалната антропология и че правилно за един такъв изследовател е да не се намества в екосистемата на мястото, което проучва. Бийке обаче обръща параметрите на понятието, като се внедрява, без да размества пластове, и доставя на реципиента си неподправеното собствено преживяване. Тя се стопява, самоунищожава се  като фактор в работата си, заема позицията на невидима ръка, която те държи по-скоро сигурен в това, което виждаш. 
Субектите ѝ достигат ниво на доверие и вместо да я виждат като голяма червена точка, я превръщат в още една сливаща се с пространството частица от семейството им. Това тя прави именно използвайки собствената си сетивност, ранимост и разбиране, тя не се прави да бъде един от тях, тя наистина е. Именно за това освобождаване на контрол става въпрос, тя успява да се отърве от коварната власт, която държи за гърлото повечето субекти, и те приемат по-лесно себе си, докато своевременно биват наблюдавани.

фотографии: Bieke Depoorter

Самата фотографирана обстановка не е впечатляваща, американската реалност е сред най-художествено експлоатираните сюжети. Специалното на обикновеното е изтъркано до скъсване и през дупката може да се види празнотата между изграждащите елементи. Безпричинието е стимулиращо, но не е завладяващо, не е нищо, което не сме виждали, освен именно това нейно присъствие като фотограф – леко, почти неусетно, което ни кара да я преследваме, да се опитаме да я намерим в кадрите, да я заловим.

фотография: СГХГ

Вълнението набира своя пик и мисловната линия на пространството дава старт на втората част от кулминацията. Отваря се другият свят, онзи, противоположен на нас, далечен и горещ. As It May Be (2017) е заснет в много наситени и особени обстоятелства. Египет в различни моменти от Арабската пролет², Бийке продължава линията си на пренощуване, но този път в различни египетски домове. Достъпът за фотографиране обаче се затруднява с всяко завръщане в страната. Западноевропейка, снимаща в държава, която се опитва да свали диктаторския си режим, рецепта за много неща да се объркат, и то много бързо.

Обаче отново – хората я допускат. Семейство след семейство, тя обикаля Египет. Отново самата реалност не е изненадваща, на места бедността надделява и започваш да изпитваш вина за храната в стомаха си, но това винаги е било индикация за работещ морален компас. В тази серия забележително е как светлината гази в кадрите, просвайки се само върху необходимото, разкривайки интимността на семействата по сакрален и недостижим начин. Но това не е достатъчно.

фотографии: Bieke Depoorter

Нещо не е както трябва и това усещане е като да имаш невидими въшки. Не е осъществен имерсивният контакт, фотографиите са чудесни, но са сухи и репортажни, далечни – не предават цялост.

Изглежда ми, това я е провокирало да се върне за един последен път с готовия си макет на книга и да достигне до хората, които са липсвали от пейзажа, който е преживявала – онези, които не желаят да бъдат фотографирани. Продължаваме да преследваме нея, която преследва… невидимото.

През 2016 г. тя се връща за последен път и отново остава при различни семейства, като ги моли, вместо да бъдат фотографирани, да изразят мислите и чувствата си, провокирани от нейната работа. Върху макета на книгата, направо върху снимките. Серията на стената е деконструираният макет кадър по кадър, изречение след изречение. Елегантно и умно решение е преводната част, която заема пространство със същата големина на оригиналната фотография, запазва структурата на написаното, но изображението, което описва, липсва, то е показано в оригиналната версия на арабски. Това добавя слой на онова красиво латентно съществуване на реалност в реалност. Хипнотизиращо е да се разстилаш по дългите огради от мисли – едни окуражаващи, други обвиняващи.

As It May Be (2017)  by Bieke Depoorter

Формите на съпротива са други, изпадаш в безкраен кладенец, който прилича на дупката на Алиса в Страната на чудесата, и постоянно част от теб бива удряна от различни предмети като шкаф, прозорец, маса, килим, които те превъртат в пространството толкова бързо, че размазват границата и тя изглежда почти несъществуваща.

Тази част от изложбата разполагаше и със самия макет на книгата, но изписан от български думи впечатления, това, което хората са сметнали за важно да споделят. Повечето изречения ми се строиха глупави в прекаленото си желание да се отличат, но това ни прави хора.

As It May Be (2017)  by Bieke Depoorter

БРИЗ В ТЪМНОТО. Blinked Myself Awake (2020–2024)

И изведнъж всичко става тихо, като след скъсване. Само те полюлява лекият вятър от финалния сцепващ звук и си там.

Хората сме родени с интуиция за смъртта. Побутнати от културния си контекст, тази интуиция започва да заема чудни пространства и образи, да се наслоява и изражда. Разтеглена в хиляди въпроси и философизирана до безкрай преди физическото ѝ настъпване, тя остава в себе си – спокойна и категорична. По това тя прилича на две неща: случайността и споменът – понятия, с които Бийке се занимава много концентрирано и живо в серията си Blinked Myself Awake (2020–2024). 

фотография: Bieke Depoorter

В изложбеното пространство на ПРЕКОСЯВАНЕ този проект е отделен със завеса заради прожекциите си. Не съм сигурна дали някога ще спра да мрънкам за това как се разглеждат и представят форми на изкуството в изложбена среда, които са измислени да бъдат книги. Тук казусът е хем този, хем не е – спомнете си как в началото обвинявам себе си, а не куратора.
Влизайки, се сблъскваш с няколко прожекции и глас, който говори нещо. Виждаш прожектирани снимки на обсерватории, снимаш се на фона на прожекцията и всичко е като увеселителен парк.

фотографии: очевидино Стефани Стоева

Някак си свикнал с този медиум и някак си не му обръщаш внимание, не разбираш особено. Повечето хора, които влязоха (изложбата е посетена след откриване, защото, както казва един любим мой български артист: откриването на изложба не е повод за посещение), излизаха бързо и неусетно, след като наблюдаваха собствените си сенки (което, разбира се, е някакъв вид успеваемост за ангажираност). В края на залата е поставено пластмасовото постаментченце с много отделения за кураторски текст – където има само един. Дълъг. Закрепени много листи с един телбод – почвам да го чета, ама нещо не го хващам. Слагам го в чантата с радост, че съм се докопала до последния, и си викам – вкъщи ще се разправям с тебе – и излизам. Обаче за гърба ми веднага се издължава сянката на криминалното дело и чувам гласа на уредничката:

– Извинявайте, ааааама тука имаше един текст!?

 Знаех си, че така ще стане. Човек вече нищо не може да гепи от галерия. Оказва се, че това е текстът към този проект на Бийке, и нали, представете си, сте 10 човека вътре и един го чете, а той е 15 страници дълъг, някак си, нали. Е, да, сега си представете, че сте 10 човека вътре и го няма този текст, защото аз съм го смарцафосала предния ден.

– Ааааама вие нямате ли друг текст… за другите хора? 
– Не.
Снимам ги всички тия 15 страници, ама не съм ядосана, смешно ми е и излизам.
На входа другата дама ми казва, че е успяла да издири последния албум на Депортер. Тя оставила много малко бройки и този е най-последният. В главата си се моля да е онзи, сниман в Египет, ааааама тя вади Blinked Myself Awakе.

фотография: Интернет

Благодаря на дамата чистосърдечно (защото, нали, случайността е категорична като смъртта), това е една разкошна книга с невероятна лека плътност, кохерентност, нежност. Ох, ох, ох… муа. Ааааама аз още не го знам това.

Прибирам се и го отварям. И то просто е там.

Оказва се, че ония текст, дето го снимах 5 минути под зоркия поглед на уредничката, е всъщност текстът от книгата, който има определен ритъм с определени прикрепени към него визуални съобщения, които следват траекторията на животопис в контекст.
Е, да, ааааама аз това го разбирам сега.
Бийке разбира нещо за себе си, най-накрая е хваната. Тук вече започваме да я виждаме, контурите ѝ засияват. Не съм съгласна, че тя задава някакви въпроси въобще в този си труд. Опитва се да си спомни, но това далеч не е питанка. Обратно на написаното от Еми Барух: „Кои сме ние? Накъде отиваме? Какво търсим? С кого общуваме? Как помним и защо забравяме? Прелистваме ли човешката енциклопедия на грешките?“, най-вероятно и обратно на идеята на всички, щом дойде моментът да се говори за Космоса и човешкото съществуване.

фотографии: Bieke Depoorter

Албумът представя пътуването на Бийке Депортер, посветено на наблюдателите на звездите, учени, любители и случайно вдигнати нагоре очи и най-вече посветено на нея самата. Черно-бели фотографии с дълги експозиции, направени през нощта и носещи онова чисто техническо създадено трептене на безсветлинното заснемане. Депортер започва с лична история, която задава тон и нюанс, но нито задава, нито отговаря на въпрос. Това е спомен, който е по-скоро отражението на повърхността, чиято дълбина е на път да се разкрие.

През цялото време се носи усещането за нейното присъствие, напълно обратното на предишните ѝ творби. Мълчаливо и някак си в безизходица, отново – все едно е хваната в клетка – събрана между собствените ѝ пръсти. Редуват се  нейни лични кратки, много добре написани истории с фотографии и чисто черни страници, които създават приятна визуална текстура. Следват истории, които са част от развитието на астрономията и са любопитни, философски – като например the female comupters или Carte du Ciel (това сами си го намерете какво е), но най-вече не се отделят и за секунда от усещането на първия разказ, те стриктно и всъщност съвсем естествено се придържат към наратива – всичко прилича на добре написана пиеса. Нищо не е излишно.

фотография: Интернет

Личните ѝ преживявания започват да стават все по-конкретни и да описват все повече, онова, което е заземило автора и му е придало това присъствие, макар че през цялото време си го подозирал, ти се е искало да не се оказва истина… to blink yourself away. Бийке Депортер е била дете като всички ни – прекалено харесвано дете.

Случайността отново я отвежда на места и около хора, които задават въпроси и отговарят на тях, тя присъства повече като любител – участник в космическите тълкувания, отколкото артист или документалист (май някой каза, че тия двете вече били едно и също, не знам). Тези чудати, чудати хора, впили очи в мрака, търсещи нещо далечно, което е също толкова въображаемо, колкото е и истинско. В същото време се чертае и наративът за визуални методи и употреба на изображение в науката, как всъщност хората се опитват да отпечатат изображение върху ретините си, което да пренесат на хартия. – He keeps his body completely still. He says he must wait long enough for the light of the star to imprint onto his retina so he can reproduce the image on the paper.

фотографии: Bieke Depoorter

Космосът е категоричен спомен, нещо, което Бийке търси всячески в себе си, но не агресивно, не войнствено, а с опит за разбиране. Всичко горе се движи с различни скорости, на разстояния, които са почти невъзможни за осмисляне, по начини, по-достоверни художествено. Тук тя наистина успява чрез идеята за Космоса да ангажира себе си и аудиторията към интерпретацията на спомените. Звезди, които са умрели, все още се виждат блестящи на Земята или как в обсебеното търсене наместваме части от настоящето, които не принадлежат на миналото (страхотната история за Пърсивал Лоуел, който през 1894 г. убеждавал всички, че е видял водните канали на Марс, но всъщност е видял собствените си очни кръвоносни съдове).

Депортер жонглира с всички възможни реалности и ги представя в абсурдната им достоверност на фона на една вечност, която се разтегля до безкрай. Опитвайки се да си спомни, наблюдавайки небето, несигурна дали нещо може да изчезне завинаги. В нейната работа тя ни поставя като учени с активно въображение, а Космосът не е страшен и плашещо голям.

Thank you to the people in my life who looked into blank spaces with me and trusted what I saw in the darkness.

• Bieke Depoorter

фотографии: Bieke Depoorter

Сън ли си, или те има

Иска ми се да завърши така драматично този текст с неин цитат и ако не беше напоследъчната ми обсебеност от Станислав Лем, може би така щеше да стане. Обаче през цялото време с мен пътува една мисъл от Соларис.

Не търсим никого освен човека. Не ни трябват други светове. Трябва ни огледало. В други светове се стремим да намерим само образи на собствения си лик. Ние сме в състояние да мислим само за себе си и не знаем друго освен това.

[1]Фокус, Мария Степанова, издателство „Жанет 45“, 2025, стр. 37, ред 17, край на абзаца. (не се цитира в този ред въобще, но да си купиш БДС е 200 лв., ще ме прощавате)

[2]  Арабската пролет е вълна от протести, въстания и революции, които избухват в редица арабски страни в началото на 2011 г. Тези събития се разгръщат в Близкия изток и Северна Африка и водят до падането на няколко авторитарни режима, както и до дълготрайни конфликти в някои страни.

Бюлетин