Въпреки нашето бъдеще, на ужким е нашето минало.
Приказките са за героите
Кристина де Мидел променя езика на собствената си фотография, защото да бъде само показалец на проблем е незадоволително. Проектите и се базират на натрапчивото усещане за бездействието на документалистиката относно проблемите, които изважда. Просветлението не е достатъчно, има нужда от извършване на операция вътре в него, тя въображаемо пренаписва симулативните пространства на изкуството. Подлага ги на прекрояване, като зашива за тях абсурда на помислите идващи от европейския модел на категоризиране и привилегия. Светът вече не се впечатлява от фактите и е необходимо предоставянето на контекст, но не външен, а вътрешен и донякъде споделен. Снимките на де Мидел имат непреодолимо въздействие върху моралната ни чувствителност, те не дават морална позиция а по-скоро я определят. Първосигнално образите се изпитват, като глупашки детински и неадекватни, а зараждащата се фрустрация е често казано необяснима. Чувстваш се изхвърлен от наблюдателницата – долу в окопите, където вече си активна част от проблема. Работата и е изграден върху провокацията на смесени чувства и открития достъп до емоционалната реакция срещу визуалната картина. Виждаш толкова, колкото знаеш, а то съответно е почти нищо. Постепенно се изграждат инструментите за възприемане, но омразата не спихва, а намира нови начини да се преживее. Кристина де Мидел търси способ за раздвижване на начините за разказване на историята, като инсценира света около нея. Информацията, която се поема е конструирана почти като комикс, а героите са фиктивни постаменти на истината. Към момента, испанският фотограф Кристина де Мидел е автор на над 14 книги, повечето от които имат висока колекционерска стойност и е президент на най-популярната фотографска агенция Магнум.
фотография: Кристина Де Мидел
По ръба на реалността в НХГ
Кристина де Мидел дирижира знанието си в посока на деколонизация на фотографията, като начин на възприемане. Проектите и подбутват хората да задават въпросите, които според нея всеки трябва да си задава, но и да бъдат част от евентуално решение. Провокира чрез комедиен контур, който разобличава истинските ни схващания и отразява стойката на мислите ни. Да поглъщаш работата и се равнява на цитокинна буря.
По инициатива на ФотоФабрика може да се разгледа изложбата По ръба на реалността в Национална художествена галерия (НХГ). Не мисля, че има нужда да се отнемат редове за тривиалността на заглавието, за това ще го пропуснем. Изградена от 5-те най-известни проекта на де Мидел, изложбата е трудоемка и консумираща много време. Интересно и със сигурност не за подценяване е, че всяка зала представя нейна работа, която в реалността се помещава в книга. Книжното тяло има абсолютно различно съзнание от изложба (с това намигвам към читателите) и съответно дори самата Кристина споделя, че обича да оставя избора на читателя, за това как да бъде преглъщан нейният труд.
Афронавтите (2012)
Първият голям проект извън укрепленията на фотожурналистиката. В него фотографът се опитва да отрази потенциалното бъдеще на една провалена идея. Начинът за съчиняване на история за замбийската космическа програма от 1964 г. първо води раздразнение (защото не си знаел, че е съществувала такава), а после те обижда заради визуалното му представяне, което директно се приема като подигравателно. Шамар и след това плюнка. Обещавам – книгата и е чудесна! Идете си я купете и после умрете от глад.
Замбия изгражда тази програма, с която желае да се включи в надпреварата между САЩ и СССР за превземане на космоса. Едуард Макука Нколсо обучава студенти в тази посока, но програмата прекратява дейност поради липса на финансиране, както и след забременяването на най-способния и участник. Серията на Кристина де Мидел е непълен и изфабрикуван документ на западните очаквания към идеята за африкански астронавти. Изобличава едно предубеждение за разбирането на света и процесите по моделиране на историята.
Фотографът не се стреми да разруши стереотипната представа за такова събитие, а да реконструира визията му, водейки се по шаблонния мисловен процес на западноевропейците. Тази публикация те вади от потъналия в дуализъм свят и напомня за съществуването на мечтите, извън „цивилизованите гиганти“.
снимки: Стеф Стоева
Това направи омразата (2015)
Моят живот в гората на духовете (My Life in the Bush of Ghosts) е романът разтворил цветовете си в серията „Това направи омразата“. Авторът му Амос Тутуола, публикува книгата през 1954 г., а по-късно тя влиза в класацията на списание Time за 100-те най-добри фентъзи книги на всички времена. Тутуола е принуден да напусне Нигерия, след бурните реакции срещу творението му. Силно метафорична, фолклорна в съвременен африкански наратив. Момче, което се спасява от търговци на роби, влиза в необозримите измерения на магическата гора, там той става крал, охлюв и умира няколко пъти. Странно и мистериозно място се оказва животът му, изпълнен с кошмароподобни същества, Тутуола изследва собствената си култура и идентичност чрез разкъсани времеви линии и фантастични елементи, които оставят бъдеще в наследство.
Кристина де Мидел осиновява предизвикателството, което поставя фантазията на ръба на съвремието и го пресъздава в лагоския квартал Макоко. Серията преживява изкуствеността, като единствения начин да се изпита естественост. Макоко е плаващо гето със собствени правила и команди. Място лишено от логика, външният завинаги остава другоземец – невъзможно е да бъде приет. Кристина се опитва да оцвети мислите за непознатото с цветовете на познатото, като предава обогатена реалност на едно от най-драматизираните медийно места в Нигерия.
Може би, ще трябва да го напомням за всеки параграф, но отново се потвърждава разликата между книга и изложбен експонат. Това направи омразата е деликатно пресъздание на един роман прокълнат да бъде разбиран без знание.
Рязко се появява метафорична мистичност, чиито образи се опитват да догонят вътрешните си противоречия и болка, която никога не би могла да бъде описана с каквото и да е изразно средство. Фотографската серия е като главна буква на неразбираемо изречение, тя не търси да поучава или изгражда, единствено се стреми към това да даде далечен и носталгичен вкус на недействителна действителност.
снимки: Стеф Стоева
Парти (2014)
Цитати от председателя Мао Дзетун е малка червена книга. Отвратително непонятна за ръцете на запада, тя помещава в себе си изказвания от речи и писания на бившия председател на Китайската комунистическа партия. Публикуван от 1964 до 1979 г. и широко разпространен по време на Културната революция.
Серията Парти (2014) е извадка от книгата на де Мидел, носеща същото заглавие. Едно и също дерзание за пренареждане на документален обект гризе автора, който се опитва да разхлаби оградата на границите държащи миналото. Използвайки цензурата, като прост маркер, фотографът зачерква слоеве значимости, като оставя предложение за друго чувство. Чувство, че дните от вчера са по-добри днес, защото не са днешните. Червената книга на Кристина де Мидел изработва силна линия на личен подход към наблюденията на съвременното китайско общество и издига нова платформа за разбиране на природата на комунизма в Китай в сегашно време.
Фотографиите изграждат визуален сценарии на рутината на страната и нейните жители в едно пост общество с белег от гигантска рана. Серията може да се разбира, като наръчник за индивидуална победа над голяма машина. Обръща значението на клишетата, в които е заключена културата на епохата и не забравя да подчертае потока на времето, което се движи независимо от живота на артефактите. Действащото оръжие в работата на Кристина де Мидел е активното повдигане на дебат, конструиращ нови мнения, неподчинени на функциите на знанието.
снимки: Стеф Стоева
Джентълменски клуб (2015-2023)
Очарователно и впечатляващо е времето, което Кристина влага в осъществяването на проектите си. Внимателно избира подходите за изучаване параметрите на темата, като съзнателно разбира ролята на привилегирован човек, която заема. Джентълменски клуб е 7-годишно пътуване между 5 огромни града, в които тя търси лицата не на проституцията, а на нейните консуматори. Избожда закона за търсене и предлагане и обръща физиономията на скрития кардинал към света.
Никой не се интересува от хората, които се интересуват от проституция.
В търсенето си, тя не гледа обвинително, а по-скоро любопитно. Пуска светлина от прожектор и приканва сами ползвателите на греховните услуги да дойдат при нея. Иронично и забавно е как на всеки човек, откликнал на обявата и във вестник, тя предлага заплащане за времето, което ще прекарат заедно в разговор. Естествен танц с обръщане на ролите, танц в който преживяваш себе си наобратно.
Търсят се мотиви, тя иска да улови порива на клиентите и да ги избави от загадката в която тънат техните чувства. Създава се визуален показалец на потребителите на секс услуги по света.
В целия проект присъства една единствена жена.
Приятно е да се отдели време на всички 100 показалеца, като кимаме към общоприетите причини за търсене и винаги се изненадваме от нещо по-скъпоценно отделило се от нечие сърце. Някои думи са трудни за смилане: като жаждата за изнасилване и задоволяването и с платен секс в ролеви игри или неспособността за изпитване на човешки взаимоотношения под друга форма. Корените на дървото са дълги и навързани навътре в гръбнаците и понякога нямаме правото да ги сечем, за да вдигаме от тях огради. Единственият начин да преживеем болката, от факта че сме живи е, като проявяваме разбиране.
снимки: Стеф Стоева
Ян Майен (2015)
Не съм сигурна колко пъти се повтарям, но няма значение – това не е свързано. Книгата е нещо съвсем цялостно и саможиво, когато идея е замислена за книжно издание, то нейното пресъздаване в изложбено пространство изисква огромна грижа. В контекста на Ян Майен и изложбеното му представяне в НХГ нещо куца. Инсценировката изглеждаше повече на декорация отколкото на главен обект на наблюдения, изключително объркано и недоизказано стоят скиците смесени с фотографии. Разбира се това би звучало страхотно, имайки предвид естеството на този труд, но просто не изглеждаше добре сложен и разсеяно се преминаваше през него като транзитен коридор.
Книжната публикация на Ян Майен е абсолютна мечта – фалшив корабен дневник на позьори, не успели да се доберат до крайната цел (остров) поради липсата на компас, решават да режисират своята победа, за да се завърнат като герои. Понякога е страхотно да имаш кинематографист в обкръжението си и изненадващо винаги се намира задача за неговото амплоа. Ян Майен е просто смешен прочит на една лъжа, която е успяла достоверно да изманипулира историята. Напомнящ на реалност гледана през филтър на съня, останал след събуждането. Смесила арогантни и сериозни физиономии и опити за автентични скици Кристина създава небивал мит, който успява да глези възприятията.
снимки: Стеф Стоева
Заключителен параграф, или просто спри да четеш. Не си прикован за екрана.
Винаги у всичко може да се намери интригуващ предмет, задействащ съдбата, която трябва да се осъществи вътре в нас. Разходката из изложбата По ръба на реалността може да се разчита, като начална точка за бъдещо изследване на един автор, но не и предпоставка за разбирането му. Кристина де Мидел освен визуално удоволствие от образи, причинява и възбуда в писмен сюжет. Обръща изключително много внимание на дизайна на книгите, които публикува, като той заема огромна роля в поставянето на историята в пространството. Не я затваря между две плоски тежести, ами я подкрепя с истински важни материи, които успяват да докоснат така облечените в мъртва кожа неврони на наблюдателя. Кристина де Мидел представя света, не такъв какъвто е, а такъв какъвто едва си представяме, че може да бъде.
Изложбата все още може да бъде посетена в Националната художествена галерия (НХГ), София до 17/03/2024 г.
На тези линкове, могат да се разгледат всички публикувани книги:
Афронавтите (2012): https://bit.ly/3wnrdpm
Това направи омразата (2015): https://bit.ly/42LD5O8
Парти (2014): https://bit.ly/49irN6m
Джентълменски клуб (2015-2023): https://bit.ly/4bAQ7C5
Ян Майен (2015): https://bit.ly/3Pag4Pl
