Животът не е заключен за мен
В градината на илюзиите ще трябва сам да се оправяш. Да помниш винаги, че паметта и нейните пътища назад са лъжливи, че е по-вероятно всичко да се случва само веднъж, а всяка пролет е най-буйната до сега. Колкото и упорито да е миналото, не му давай да заключи за тебе живота. Ще трябва да се научиш, че най-лошо е да си безсмъртен и най-ослепително блести чакълът. Постоянното развитие е незабележимо, но изненадва с мигане на окото. Схващаш чак като планините сменят размерите си и дърветата са с корените нагоре. Тогава, когато се чувстваш най-сам, без своя собствена тишина, тогава ще усетиш колко прясно е времето.
Под моето хартиено крило – книга на Петър Тухчиев
Месец август е крайъгълен, той изглежда като миналото, но има вкус на бъдещето. Той ни носи и книгата на Петър Тухчиев, Под моето хартиено крило. Личен дневник, който прибира между красивите си текстилни корици, пътешествието на Петър и негов близък приятел. Северна Индия, 30 дни и 4500 пропътувани километра – всеки ден заснемане на един широкоформатен филм, за да се роди после този споменик. Всичко у книгата е много чисто и оразмерено, съществува много семпло равновесие между кадрите. Отпуснати и някак срамежливи , те стоят изгладени върху искрящо белите страници. В тази книга няма звук, самите фотографии са глухи за времепотока и за самите себе си. Издават плахостта си в неумението да отговарят на въпроси, но помежду си се разбират именно благодарение на липсата на сюжет. За сметка на това книгата има ясно изразен център на събитийност. Идеята е зададена и изпълнена, като точка а и точка б, ги свързва най-късия възможен път – на заключените в обстоятелствата лични понятия. Така изглежда едно пътуване в Северна Индия. То не е ново или невиждано, но изглежда на някого, което в контекста на нуждата за себеизразяване е достатъчно. Изделието е с 200 броя тираж, което я прави още по-лична и бутикова.
фотография: Петър Тухчиев
Когато авторът създава, той заключва собствените си понятия в картините, които сътворява. Той не непременно ги разбира, но ги усеща. Те не непременно са съвременни или неповторими, но са до толкова истински, до колкото той им позволи. Книгата на Петър Тухчиев не проявява претенции, тя се старае да не бъде повече от това което е – регистър на впечатления. Ние сме като цяло обикновени хора, напомнящи предходните. Защо да бъде по-чист ония, който притиска инстинкта си? Авторът е направил доста класически прочит на една визуално експлоатирана култура. Част от философията на фотографията не е ли да разсъждава върху осмислянето на един свят, контролиран от визуалното изображение? Такива фотографски изделия, са полезни при процесите на припознаването понятия или по-точно добавянето на фотографски контекст във вече съществуващи такива. Информативност, въображение, знаци… и т.н. У книгата запечатаните взаимовръзки спазват стереотипна дистанция и символите имат прости значения. Петър Тухчиев е абсорбирал тази простота с кожата си и я е оставил да изсъхне върху него, като току що облечена мокра тениска. Неговата посока на размишление осветява пътя на едно самотно животно, живеещо в ерата на човека. Фотографиите напомнят идейно на тези на Пол Странд и Беренис Абът, но не успяват да провокират изненадващо избхунали отговори на незадавани до сега въпроси.
фотография: Петър Тухчиев
Тук не е информация!
Не толкова красота и традиция, колкото фантазия, породена от нарастващата алчност*. Не е нужно винаги да се явяваш проповедник на новата истина, да идваш от неизследваните места с монашеска гръмогласност.
Тука не е информация, тука има ленив чар и непринуденост на едно момчешко приключение. Всеки детайл е толкова значим, колкото е и безсмислен. Няма категорични истини, а само скоропреходни желания, да не отминава живота без да се обади.
*Беренис Абът, на такава вълна съм, оставете ме.
