Разходка по бреговете на паметта с Евгения Максимова и неспирното търсене на отговори
Текстът е публикуван в Obscura #1 „Там, където не съм бил“
Някои неща е трудно да ги започнеш. Било то от болка, било то от страх, или от невъзможност да побереш грандиозността им в рамките на творението. Но ето че идват и встъпателните думи към един материал, дълбоко важен за мен като човек и като журналист. Защото зад него седи една тема, по-голяма от човека, от институциите и от държавата. Със сигурност по-голяма и от живота. И то главно защото още преди началото си, а и поради същността си влиза в безграничността на смъртта.
Това е материал за страданието, битието, градската и човешката идентичност, за надеждата и за творенето – такова, каквото трябва да бъде. Това е материал за най-новата фотографска книга на Евгения Максимова, проследяваща творческия ѝ път в стремежа си да открие отговори и да се противопостави на оглушителното мълчание.
С Евгения Максимова ни срещна случайността. Една изложба, която се появи изневиделица, бе поставена пред мен от невидимите пръсти на съдбата, които ме побутнаха в посоката на Жени. По време на работата по материала с нея се срещнахме няколко пъти – всеки път отдалечавайки се физически, но сближавайки се духовно. А от всичко най-много до нея ме доближи книгата ѝ Silent River – едно дълбоко емоционално документално търсене на отговори и навигиране през палитрата от емоции, които човек изпитва в лицето на смъртта.
Книгата проследява „личното пътуване сред скръб и загуба, гняв и отчаяние“ след убийството на журналистката Виктория Маринова в Русе през 2018 г., която е снаха и близка приятелка на фотографката. „Чувствах се напълно объркана, залята с каскада от емоции, които бяха невероятно трудни за обработване – неверие, скръб, гняв, объркване и дълбоко вкоренено чувство на недоверие“, разказва ми Жени. „Сред тази буря усетих вътрешно побутване, инстинкт, който ми казваше да се оттегля, преди да ме е обхванало възмущение. Тогава започнах да снимам, за да намеря облекчение от болката. С течение на времето заснемането на тези изображения се превърна в нещо по-значимо – проект, концепция и в крайна сметка книгата, която държите днес.“
„На български заглавието на книгата се превежда като „Нямата река“. Само по себе си то е метафора, която би могла да се интерпретира по много различни начини, един от които е, че свидетел(и) има, но по една или друга причина не могат или не искат говорят.“ Гласът на Жени се подава изпод металните платки на телефона ми. Тя е във Виена, а аз – в София. Географското разделение не пречи да говорим разпалено за градската идентичност на Русе – централна фигура в книгата на Жени. В нея виждаме елегични пейзажи, изоставени пространства и красота, която се прокрадва измежду нишките на застоя и разрухата. Кадрите са пусти, но не и самотни. „Въпреки че на снимките няма хора, това не означава, че липсва разговор или най-малкото желание за диалог. Обичам да оставям в работите си място за зрителя и неговия собствен емоционален багаж. Всеки, който има желание, може да се „транспортира“ на снимката и да усети собственото си аз в пространството“, споделя още тя.
Самото осъществяване на книгата отнема над 3 години. „Изключително трудно е да работиш върху толкова драматична и лична история, особено когато в нея са замесени малки деца [в частност, дъщеря ѝ Стела и племенницата ѝ и дъщеря на Вики Софи – бел.ред.]. Друг проблем беше дистанцията, а върха на черешката постави пандемията.“
Именно по време на пандемията ни посреща и Silent River. В уводните думи Жени ни споделя това, че се буди с гледката на Викините пердета. От интериора на апартамента, осеян с детски играчки и спомени, се местим навън към студения зимен екстериор на града и обратно навътре. Разхождаме се по брега на реката, срещаме се със случайни минувачи и преминаваме през няколко различни маршрута: този на Виктория Маринова и този на нейния предполагаем убиец Северин К., кулминиращи в една точка насред храсти и пътеки, където се случва и нещастният инцидент. Измежду разходките се появява и трета траектория: тази на самата фотографка, движеща се из посткомунистически пейзажи на изоставени кина и детски градини и празни детски площадки – символи на детството ѝ, играещи ролята на „физически допирни точки, които детето Евгения дели с други деца. Те са част и от настоящето, и от миналото. От друга страна, към настоящия момент вече може и да ги няма“, разказва още тя.
Малко след встъпителните пейзажи – вероятно географски далечни, но емоционално близки до нас – влиза есето от Димитър Динев, което Жени нарича „книга в книгата“. То подробно описва есенцията на книгата и предоставя социален коментар на действителността, в която живеем, и на системата, чиято жертва става и журналистката. В търсенето на истина и в стремежа си да бъде носител на промяната на една система, която цели да убие истината, преди всичко останало. Именно затова книгата на Евгения ясно се противопоставя на начина, по който основните медии изобразяват насилието. Вместо да го представя по сензационен начин, тя естетически обрисува болката и страданието, които една система на тормоз над свободата на истината причиняват на близките на борците на немотата. Защото може смъртта на Виктория да не е била политически мотивирана, но в по-широкия смисъл тя със сигурност е.
„Обстоятелствата се оказаха неясни, като пъзел с множество липсващи части“, споделя Жени за процеса на работа по книгата. „Въпреки това, или може би точно заради това, реших да използвам официалната история като отправна точка за разказа. По очевидни причини още от самото начало знаех, че едва ли имам шанс да разкажа историята по друг начин. И всъщност няма значение дали става дума за наказателна акция за работата ѝ или за нападение срещу жена, в тази история няма положителен аспект. Искам да изразя отвращението си от ужаса, в който живеем“, разказва тя.
Доказателство за това е и вложката към книгата, представяща широк набор от чуждестранни и родни статии, покриващи случая. „Първоначалната идея беше да покаже мащабността на историята в глобален мащаб. В процеса на работа ми се изясни колко огромно е влиянието на медийната среда и естетика и колко сме зависими от нея при вземане на решения и съставяне на гледна точка“, споделя Жени. Тя допълва още, че целта на този добавен елемент към книгата е и да покаже перспективата на медиите, „чиято позиция и визия сме свикнали да приемаме като даденост“.
Идеята за вложката, както и за още малки, но важни елементи, се ражда при съвместната работа на фотографката с дизайнерката Андреа Попйорданова. Към тези малки елементи влизат и изборът на специална хартия за есето на Динев, както и изборът в един момент от книгата да се сложи подобие на оризова хартия, наподобяваща разлистване на семеен фотоалбум. Графичното оформление на книгата свидетелства за безбройните часове работа, а крайният продукт е повече от красноречив.
Емоционалният интензитет на Silent River е без аналог. Бродейки из страниците, зрителят се телепортира в спомени, които не е имал, и се разхожда из улици, които, макар и далечни, изглеждат като всяка една позната ни улица. Сиви бетонни постройки, разкъсани политически постери до плакати от чалготеки, безлюдни междуградски пространства, където стават най-сладките разговори и най-големите преплетни, панелки, чийто мирис усещаме да извира от гланцираните листове хартия.
„Една от характеристиките на фотографията е способността ѝ да запечатва истории и да отразява комплексността на света“
– Евгения Максимова
Свидетелстовото за това е налице. А въпросът ми към света, чиято грандиозност не бих могла да побера между редовете на този материал, камо ли да намеря отговор, е един:
Ако реката можеше да говори, какво ли щеше да ни разкаже? Дали щеше да ни понесе с вълнението си през безгрижни летни спомени, осеяни с глъчка и слънчева лековитост, или щеше да ни паркира на замръзналия бряг, загледани в покритите със сняг и лед пясъчни насипи, с които тя ни разделя. Уви, реката не би могла да промълви нищо отвъд ромоленето си след порой или тихото си клокотене през ясните есенни дни. Но би могла да помни. И би могла да ни помага да помним и да не спираме да се противопоставяме на безмълвието. Все пак, ако не истината, кой ще погледне света в очите?
