Преди известно време видях кадър с две фигури танцуващи в далечината. Цветовете бяха избелели и зацапани, една вертикална жълта линия прогаряше изображението точно през средата. Този кадър се запечата в съзнанието ми там и тогава, просто незабравим. Автор на снимката се оказа на пръв поглед недооцененият шведски фотограф Мартин Богрен.
Започвайки кариерата си като фотограф снимащ музикални групи и артисти на сцената, той плавно преминава към по-интимен подход на работа и развива уникален стил на създаване на изображения, които са често размазани, зърнести, предимно черно-бели, самотни, подобни на сънища, изглеждащи така, сякаш са изплували от нищото, само за да се върнат пак там. Той създава свой собствен свят и засмуква зрителя все по-дълбоко в него. Колкото повече гледате, толкова повече се усещате бездиханни. Околната среда и нейните обитатели те сграбчват за гърлото и в същото време те очароват.
Но въпреки че в портфолиото му има редица поразителни изображения, за мен няма друго изображение, което да е толкова завладяващо като това с двете танцуващи фигури.
фотография: Мартин Богрен
Има нещо толкова невинно, елегантно и възвишено в тези две фигури, уловени в плаха, но трогателна прегръдка, които изглеждат така, сякаш са се познавали през безброй животи и винаги се срещат отново в следващия. Жълтото петно, което разцепва средата на кадъра, подсилва усещането за ефирност, сякаш простия акт на танца може да бъде чудо.
Кадърът навява едно особено чувство, някаква топлина, (не)известно обещание, може би успокоение, че някъде там, определено, съвсем положително, със сигурност, има красота в този живот, в малкия, но прекрасен неловък живот на мъжете и жените. Това е малка, малка любов, която обаче изяжда и засища всичко.
Те не танцуват за никого, освен един за друг; никой наблюдател не е важен, те са заети със собствената си вселена. Сякаш семпла песен витае някъде наблизо:
Ако мога в миг да те докосна,
Бих те задържал завинаги.
В млечножълтата мъгла на танца:
Пристъпвам аз напред
Отстъпваш ти назад,
Пристъпваш ти напред
Отстъпвам аз назад.
Кадърът на Богрен е една малка ода за човечеството, за крехкото и нетленното.
Изображението е направено в Ню Йорк, но всъщност това няма значение. Можеше да бъде направено навсякъде. Тази и останалите фотографии в колекцията въвличат зрителя в сложен вътрешен свят на вихрещи се емоции. Можем да се свържем с тези емоции и постепенно те стават наши собствени.
Може би самият Богрен го описва най-добре:
Мисля, че фотографията е метод за търсене. Но когато намерим това, което търсим, автоматично спираме да го търсим, нали така? Аз не знам какво търся. Може би искам да разпозная себе си в другите и другите в себе си – общност заедно с другите и задружност. Вярвам, че това отразяване, това отражение е непрекъснат процес в живота ни – с или без камерата в ръцете ни. Вярвам, че това търсене е основната причина да сме тук и фотографията може да бъде средство в този процес.
– Мартин Богрен
Снимката е част от книгата Metropolia, представяща въображаем град, пълен с изключителни срещи и която съчетава заедно черно-бели и цветни кадри, което е първи такъв опит за Богрен.
