Как Надя Лий Коен се превърна в Надя Лий Коен

Вместо да даде своя принос към препълнения свят от образи, пресъздадени от перфектни в професионално отношение фотографи, снимащи безупречно красиви жени, Надя Лий Коен предлага нещо по-различно. Известна с кинематографичната си фотография, която съчетава блясък от най-висока класа със сюрреализъм, Надя създава изключителни силни образи, заснети с нейния обектив отвъд тази реалност. Създавайки безброй фотографии със своя специфичен стил, тя изпълнява всяка поръчка (да не говорим за личната й работа) с магнетизъм.

„Светът, който снимам и създавам, не е присъщ за света, в който живеем“

споделя Надя. „Той не споделя и не притежава същите норми за красота, политика или социални ценности“, вследствие на което това, което тя създава, е „много по-свободно място за живеене“. Независимо дали снима реклама за Miu Miu или пресъздава отново образа на Памела Андерсен, която е фатално застреляна от блондинка в костюм в бебешко розово, стилизираната визия на Надя е пълна с енигма и въздействие.

Способността на Надя да създава нови светове се е развила от факта, че тя е „предимно повлияна от киното“, и разглежда „фотографията като начин за препредаване на един неподвижен момент от история, замръзнала във времето“. Носителят на наградата Taylor Wessing посочва, че „независимо дали преди или след това, един образ може да упражни своя собствена уникална сила“. Макар че работата й често съдържа подобни на манекен тела с каучукова кожа, няма един правилен начин за тълкуване на фотографията на Надя. Напротив, тя предпочита да остави всички линии на комуникация отворени:

„Не искам да тълкувам чувствата или емоциите, които зрителят трябва да добие от образите ми“

обяснява тя. Напротив – трябва ние самите да мислим.

В първата си голяма самостоятелна изложба „Not a Retrospective“ , Надя Лий Коен представя поредица от масово признатите й творби в La Térmica в Малага. Изложбата се е състояла през март 2019 година. В нея те се фокусира върху „безкрайното очарование от културата и бита на Америка и обикновения живот в предградията“. Със загатнатата меланхолия от филма „Степфордски съпруги“, експозицията отразява наблюдения на Надя от последните пет години, през които живее в Америка. От преместването й в Лос Анжелис, градът предоставя изобилие от вдъхновение, което е формирало основата на най-новото й фотографско изкуство. Както тя казва, „Ел Ей е странно място, което има специфики, каквито нито един друг град няма“.

„САЩ притежава странности, които са пристрастяващи“, продължава Надя. „Аз съм магнетично привлечена от артефакта на всичко това, за мен е едновременно отблъскващо и възбуждащо.“ Тя всъщност израства, като контраст на това, във ферма в селските райони на Англия и впоследствие продължава да учи фотография в Лондонския колеж по мода. Когато я питат за творческото влияние върху нея, докато е била подрастваща, тя казва: „Не мога да кажа, че обичах модата, защото се обличах като момче, докато не станах тийнейджърка“. Нещо повече, тя изрично подчертава:

„Живях в далечната провинция, заобиколена от безкрайни поля и си мисля, че това даде простор на въображението ми.“

Надя си спомня как е рисувала стотици анимационни екшън жени от около шест до 11-годишна възраст, които все още въодушевяват практиката й днес (както се вижда с работата й по последната й кампания за модната марка GCDS). Освен това, тя ни разказва за едно по-неочаквано влияние върху фотографската й кариера. „Баща ми постоянно носеше фотоапарат със себе си. Той снимаше някои истински глупости, към които изпитвах истинска симпатия.“ Като дете тя събирала тези „ужасни снимки на Кодак“ в червен фотоалбум, които иронично нарекла „снимки по принуда“. Но дори по принуда, каквито били за младата Надя, снимките са запечатали неща като „размазана мъртва риба, дръжка на тоалетна четка“ и „мръсно автомобилно колело“. И въпреки доста произволните теми, фотоалбумът продължава да предизвиква трогателно любопитство у младата Надя, което продължава да е движеща сила за фотографията й днес: улавяне на красиви аспекти на светското.

„Винаги съм откривала хумор в светското“, казва тя, позовавайки се на тази необичайна муза. Когато за първи път среща фотографи като Синди Шърман, Мартин Пар и Уилям Егълстън в в художественото училище, интересът й продължава да се задълбочава и в кариерата си до този момент тя непрекъснато изследва привкуса на баналното. Въпреки това, тя не се стреми да изрази това публично и явно, или нещо подобно, в работата си. Тя оставя фотографираните сюжетни линии отворени за дебат, което само добавя към мистерията на художественото й творчество.

По отношение на визуалните елементи, фотографията на Надя може да се разглежда като мелодраматична в богато пренаситените й оттенъци. „Когато растях“, казва тя, „бях силно повлияна от театралните елементи на модата и от хора, които разгръщаха възгледите си до крайност.“ Аналогично, независимо дали режисира рекламна кампания или прави автопортрети в различни одежди, творчеството на Надя налага визуален екстремитет, като често обръща специално внимание на емоциите на обекта.

„Спомням си, че бях напълно обсебена от Донатела Версаче и Парис Хилтън в първите години след 2000-та“

казва Надя, като купува дневник и залепва със скоч снимки на знаменитостите най-отпред, „оценявайки високо техните махагонови тенове“. Следите от тези икони от детството все още могат да бъдат открити в работите на Надя днес – брилянтни отблясъци на платиненоруса коса, копринени ризи в стил Versace, изумително изглеждащи жени със сияеща кожа, сякаш светкавицата на папараците току-що се е оттласнала от нея.

Освен Донатела и Парис, дефиницията на Надя за красота включва „голям ум, богат на остроумие и интелигентност“. В ранните дни на кариерата си тя сама произвежда цялостни решения, включително грим, коса и всякакви елементи на реквизита. Сега като утвърден фотограф и режисьор, естетиката й е дълбоко залегнала в колективното съзнание на творческата индустрия. С други думи, всички познаваме почерка на Надя Лий Коен.

Докато много от нейните снимки излъчват чувство за необясним страх през разкривените пози на субектите и извънмерното маниерничене, тя всъщност е научила как да предаде такова настроение, като изучава киноизкуство. Прилагайки филмови техники в собствения си занаят, любителката на филми забелязва как любимите й режисьори „са в състояние да задържат вниманието на зрителя без помощта на драматични екшън сцени“.

Алфред Хичкок по-специално е режисьорът, оформил визуалната артистичност на Надя. Заедно с изтъкнатата употреба на кинематографията и внимателния подбор на цветовете, фотографката споделя , че:

„Хичкок беше майстор на създаването на чувство на тревожност в позната обстановка. Той можеше да постига това, без да използва нито един физически предмет; просто израз на копнеж или отчаяние по лицето на субекта, съчетани с възможно най-близък план.“

За сравнение Надя заимства мизансцена на Хичкок, за да създаде свой собствен провокативен фотографски език. В съчетание с най-новите технологии и повтарящите й се теми, тя е изобретила толкова хипнотичен визуален език, че корпоративните компании й вярват достатъчно, за да й поверят творческото кормило напълно. И макар да е вече достатъчно утвърдена, за да моделира поръчките в лични произведения, Надя възнамерява да си вземе почивка от търговските ангажименти в близко бъдеще, за да се съсредоточи върху завършването на сборника си от 100 голи жени. Тя приключва интервюто ни, като казва: „Ще се изолирам и в пустинята и ще напиша филм, който продължава повече от пет минути“. Каквото и да следва за Надя оттук нататък, със сигурност можем да очакваме тя да продължи да ни изненадва с оригинални, алтернативни представяния на жени.