Даян Арбъс е родена 1923 г. в заможно и буржуазно семейство на руски евреи емигрирали в САЩ. На 18 годишна възраст се омъжва за Алън Арбъс, който тогава работи в магазина на баща й. Това е и един от преломните моменти в живота й, тъй като тя и съпругът й са оставени без наследство и работа и се принуждават да създадат фотографско студио, с което да си изкарват прехраната. Работата им бързо набира скорост и двойката започва да работи за големи брандове като Диор, Вог и други.
След деситилетия работа в студиото, Даян се отказва от комерсиалната и фешън фотография и решава да излезе на улицата, от където тръгва и пътя й на артистичната й кариера, който ще я направи един от най-известните американски фотографи.
Новото амплоа на Даян като документален фотограф е силно повлияно от авангардната нюйоркска фотографка Лизет Модел ( Даян записва курс при нея ), която провокира интересът й към различните хора и скритото в тях . В началото Арбъс се чувства несигурна и не мисли, че ще успее да фотографира това, което желае, но Лизет Модел успява да я окуражи и Даян заявява, че желанието й е да фотографира “злото” ( the evil ) . Злото не като външно и вътрешно изражение на човека, а злото като всичко, което е забранено. Всичко което е прекалено опасно, плашещо и грозно като гледка за обществото.
След като излиза на улицата, Даян започва да фотографира уроди, психопати и гротесни образи. Интересува се от хората, които изглеждат странно. И въпреки това, във фотографията на Арбъс се усеща спокойствие. Тук не става въпрос за дебнене на фрийкове, а тъкмо обратното – Арбъс се запознава с тях, прекарва време и чак тогава ги убеждава да позират. За това може да съдим и от факта, че всичките и персонажи гледат фронтално в камерата. Тя не се опитва да ги възвеличава или усмива, желанието й е да покаже, че съществува и друг свят.
Тя тотално изключва хората, които осъзнават своето страдание – жертви на катастрофи, войни, глад и болести. И както казва Сюзан Зонтаг – тя е специалист по бавната разруха на личността, най-вече започваща още в мига на раждането. Не снима увредени бебета или жертви на напалм, не се интересува от етична журналистика. Тя се вълнува повече от тайното, отколкото от откритото съществуване.
„Първото нещо, което трябваше да направя, е да бъда бедна като хората, които снимам. Оказа се, че не е трудно. После трябваше да изпитам тоталния дискомфорт на живота, за да разбера какво усещат и през какво преминават те. Това, което ми доставяше невероятно удоволствие, беше да видя онези паралелни светове, които повечето не забелязват. Онзи дълбок подземен свят, който има свой ритъм, свои закони, свои обитатели.“
Даян Арбъс слага край на живота си на 26 юли 1971 г.
Преди да пристъпим към анализ на работата на Даян Арбъс, мисля, че е важно да се направи кратък социално-психологически очерк на нейната личност – фактори и събития, които са допринесли за развитието й като фотограф и са оставили следва в нейното творчество.
На първо място това е семейството й. Израстнала в богато и порядъчно семейство, тя се чувства свръх обгрижена, защитена от нещастието и мъките на хората по време на Великата депресия – периода, в който тя съзрява. В този момент, в опит да оскверни себе си и да се отърси от чувството, че е нещо повече от другите, според мен в подсъзнанието й се поражда влечението й към необичайното и гротескното, което в последствие ще й помогне за конкретизирането на темата и основните персонажи във фотографията й. Тези образи в онзи момент за нея са тайна. Енигма, която тя след време ще се опита да разкрие с помощта на фотоапарата.
Сексуалността на Арбъс също е определяща за развитието на нейната личност. В консервативното й семейство, където моралните норми и порядки са на пиедестал, тя изпитва влечение към собствения си брат, с който стига дори до интимни моменти още в ранните си години. Факт, засвидетелсван от терапевта й, който споделя след смъртта й, че тя е поддържала сексуални отношения с него през целия си живот. Арбъс често участва в оргии, преспива със фрийковете, които фотографира, както и със случайни хора, които среща на улицата.
снимка: Даян Арбъс
Сексът е „най-бързият и чист начин да се пробие фасадата на човек“
споделя Арбъс и това може да бъде забелязано в голяма част от нейните фотографии. Субектите й са спокойни, тихи, изразяват взаимно доверие, трудно постижимо за хора, срещнали се преди няколко часа на улицата. Тук искам да отбележа, че Даян е умеела да контактува и да се сприятелява с гротесните си персонажи и не отдавам изцяло атмосферата, която създава само на сексуалните й похищения.
Комерсиалната и фешън фотография обострят непоносимостта на Арбъс към светския живот и моралните устои на обществото. Определя я като изкуствена и претенциозна, след което напуска студиото завинаги. Следва и раздяла с мъжа й, която освен депресивно състояние отприщва и творческия й потенциал.
С кого се среща Даян след като излиза на улицата – с маргинали и уродливи създания, просто с хора или със себе си? Експлоатация, съпричастност или автопортрет е нейната фотография?
Със сигурност не бих определил работата й като унижаваща и принизяваща. Арбъс омекотява гротесния външен вид на своите образи, конструирайки балансирана атмосфера. Образите й не създават чувство на отвращение, а тъкмо обратното – те са необикновени и възвишени. Нейното желание е било да изкара чудаците на яве и да разкрие тайната с помощта на своя фотоапарат, успявайки същевременно най-сетне да принизи себе си и да се отърси от чувството на привилегированост.
“The evil” ( злото ), което фотографира Даян Арбъс съпоставяме със забранения плод на Адам и Ева от библията, които получават знание за злото след изяждането на ябълката. Както забраненият плод на библейските герои, така и фотографията на Арбъс разкриват тайна. Тайната на злото, веднъж използвана като социален конструкт от религията и втори път от Арбъс, която със своя фотоапарат се опитва да разбие същия този конструкт.
Във фотографиите на Арбъс откриваме и едно хуманистично послание, което напомня на всички нас, че трябва да бъдем емпатични, да влизаме в обувките на хората, които срещаме, да се опитаме да ги разберем без да ги съдим по външния им вид. Че всички сме равни и независимо от социалния ни статус, преди всичко трябва да бъдем хора.
снимка: Даян Арбъс
снимка: Даян Арбъс
