Повей ветре, слава на непримиримите деца!
Деяна Стаматова се ражда в Бургас през година, в която е много грешно да се родиш -1941 г. Голяма красавица още от дете, класическа история – руса къдрава коса и сини очи. Всекидневната и мисъл е как да стане летец и е активен парашутист. По причинно следствени връзки обаче, се оказва като модел в първата модна къща в България. Деяна е в шок! Светлините, техниката, процесът. Всичко е като сън, чувства се объркана, но не е виждала по-красиво нещо. Изнервеният фотограф, крещенето, моделите. Мамка му…
Фотограф на модната къща е Никола Русев (съквартирант на брат ѝ), той и пуска мухата да учи в тогавашния техникум по графика „Юлиус Фучик“ и да стане като него. Не и трябват повече обяснения, записва се директно. Родителите и са приятно разочаровани, но няма как да я спрат. Баща и е журналист все пак, той е виновен, че тя хваща фотоапарат за първи път. От авиаторската и мечта, тя има афинитет към физиката и разбира се в новото училище е продиджи в техническата част от фотографията, което и дава картбланш да експериментира и нарушава правилата.
автопортет: Деяна Стаматова
„В края на първия семестър аз бях абсолютно убедена, че ще се занимавам с фотография. Не съм мислила никога, защо точно това реших.“
– Деяна Стаматова
Деяна завършва техникума и отива да преподава фото- и кино апаратура на по-големи от нея студенти в Полувисшия учителски институт в Бургас.
След участие в изложба за 24 май, софийското жури е впечатлено от нея и предлагат работа в Централфото – Бургаски окръг. Бива техен кореспондент дълго време, преди да хвана куфарчето и да тръгне към София. В този исторически период, така да го наречем, ти трябва жителство, за да пребиваваш в София, което тя получава (работно) и снима за в. „Жар“. Първият цветен илюстрован вестник в България. По нейни думи, учи всичко за фотожурналистиката от работата си там, но това удоволствие е прекалено хубаво, за да продължи дълго и след 2 години вестникът е закрит. Куфарът се опакова обратно към Централфото – Бургас и там и дават обемна задача да снима българското Южно Черноморие. Всичко! Хотели, комплекси къмпинги, рапани, миди, хора, локви – с рекламна цел. Изснимва всичко това и материала, който не е избран за реклама прави първата ѝ изложба „Лято 70“.
До тук добре.
Деяна се изхранва с фотожурналистика и животът е поносим, но в сърцето и живее рядък вид пеперуда.
АКТЪТ НА АКТОВЕТЕ
В началото на 70-те, Стаматова решава да освободи пеперудата от кафеза. Барикадира се в къщата си и снима. Снима това, което иска. Използва натурална светлина и занапред винаги я предпочита. Деяна снима акт. Почти никой тогава не го прави, това е тънка нишка, на която можеш да се самообесиш. Зрелият социализъм калцирал уши в стените на всеки поданик, бързо строи Г-образни конструкции и още по-бързо провисва, като килими от тях предателите на идеала.
Идеалът. Образът на жената е единствено образът на майката, бащата не е баща а работник и добър социалист. Голотата има само порнографски контекст.
Проклети да бъдат всички изменници на отечеството.
Проклети да бъдат всички красиви жени.
Проклети да бъдат мъжете, които до тогава могат да бъдат само мъже, но не и хора, а жените само майки, но не и жени, само жени, но не и хора. Актовата фотография не служи по никакъв начин на режима. В началото Стаматова показва фотографиите си само на избран кръг от хора, 5-6 човека, с които обсъжда и критикува. Нейният вътрешен некорумпиран компас, я води към неизследвани и рискови територии. Голотата и красотата на тялото във философски контекст, през физическото удоволствие от съществуването. Преработване на библейски сюжети. Семейството, като неразривно цяло от единици – еднакво важни за същността.
В голям процент от началната ѝ работа е заложен ниският ключ – много черно и силуети. Голотата като табу, тя е просто проблясък в тъмния ум, лишен от радостта на греха, който в случая не е сексът, а знанието. Проницателността на красотата е библейският грях на червените ябълки. Стаматова е змия, която пълзи еднопосочно по тънката линия на авангарда. Досегашният образ на тялото е лишен от живот извън работната му способност. Политическият стремеж, задава посоката на мислите и възпитава потребните му естетически възгледи. Красотата се измерва в труд, издръжливост и лоялност. Нейната фотографска философия обаче е, че тялото е начин за опознаване на човека, който е изобразен. Тя поставя контрапункт на всички лирични порядки свързани с вътрешния свят на човека, и задава въпроса са външния и тяхната синергия. Опитва се да разкодира желанията и вътрешността на хората по телата им. Деяна Стаматова обръща плюс и минус на концепциите, и зарежда думите с ново значение.
Всички са объркани, но никой не си затваря очите.
Да снимаш акт, е изключително трудно занимание. То е непреднамерено живо и опасно, от цвете се превръща в нож, а от нож в камък завързан за врата. Какво тогава прави актовата фотография на Стаматова толкова успешна, влиятелна и някак си правилна? Физика и химия. Както тя самата казва: „Фотографията е ¼ техника и ¾ виждане, търсене, сътворяване.“ Нейните огромни познания в техническия аспект на фотографията, ѝ позволяват да експериментира до безкрая. Чрез пречупване и преработване на собствената си гледна точка постфактум, тя успява да избегне евентуално пошлия прочит на творбите си. Води се изключително много от графиката и обича да придава на фотографиите си рисувални оттенъци.
Лабораторният ѝ усет, я превръща в саможиво явление на българската фотографска сцена. Манипулира изображенията си, като използва различни техники за насочване смисъла им. Превръща снимките си в стрели, които имат ясно определена цел. Това действие, абсолютно забранено във фотожурналистиката и доставя невероятна наслада. Прекарвайки денонощия в лабораторията, тя продължава своята материална игра в червената стая, докато не постигне максимална удовлетвореност, докато не изпълни смисъла си и не изцеди до предел идеята си.
Характерно е как успява да придаде на телата и отношенията им със света сюрреалистичен колажен аспект. Мултиплицира, изтрива, маскира и пържи, действа без страх и сантимент. Огряна от мисловен проблясък, хищнически започва да търси форма и носител за идеята си, за да я съживи. Случай, който показва есенцията на отдадеността на Стаматова е, когато няколко години чака да намери опожарена къща, за да изпълни своя фикс-идея и нейна приятелка и споделя, че в квартала и е станал пожар – тя пърха от радост (сърдечните пеперуди, са опасен вид насекоми). Такава е Деяна, маниакална и вглъбена, способна да следва движенията на пластичния си морал. Непоносимо философска и визуално виртуозна. Художествената и фотографска работа преработва усещанията и рецепторите на тогавашното усмотрение на зрителя. Тя е шокът, който създава нови невронни връзки. Поставя тялото, като естествения предмет, който всеки има правото да изследва и разполага, да опознава себе си, чрез него. Тя показва възможностите на безкрайността на тленното докато е живо и неговата изменчива природа.
Враг на камъните!
През 1976 г. прави първата си изложба „Просто жена“ в театър „София“. От тогава тя приема, че на тила и винаги ще има червена точка. Изложбеният живот на изкуството и се превръща в политическа борба срещу цензурата. Многократно нейни изложби за затваряни и саботирани, дори и в чужбина. Когато излиза зад граница, ѝ се назначава опашка, доста стабилен комплимент от страна на Държавна сигурност. Първата и актова изложба в Будапеща през 1978 г. е заключена по нелепи причини, а през май 1981 г. в Благоевград под егидата на „Пиринфото“ открива „Просто жена“ за втори път. На следващия ден, само нейната изложбена зала е заключена. След разправии с лелките с ключовете, тя стига до управителя и му задава съществения въпрос: ЗАЩО?
Отговорът е брилянтен и вие не сте готови:
„…имало някакво поделение с войници, които щели да се юрнат, те не са се юрнали, но щели да се юрнат, щом разберат за такава изложба и понеже те не разбират от изкуство, като този директор, нямало да могат да я разберат правилно. За да предпазят мен от неправилно възприемане на изложбата ми, ѝ теглиха ключа.“
Фотографията и не се страхува от визуалния превод на тежки словесни послания, от преправа или добавена реалност. Тя оголва носещата конструкция на битието, любов, загуба, майчинство, семейство… Не се ограничава само до женското тяло в акта, разбира се, че и е по-лесно да снима жени – тя самата е жена. С мъжете има друга динамика, много по-различно усещане. Телесното им материално позициониране носи различна енергия на пространството, но тя не игнорира красотата и функцията му. Често деперсонализира мъжественото и оставя особени мъжки части да говорят, вместо типичните фалосни препратки. Харесва да снима мъжкия торс и мускулести тела. Обича да иронизира прекалената мъжественост и да разтапя смисъла на функциите на мъжкото тяло. Не се страхува да портретира мъжа като баща – присъстващ и функциониращ.
Семейните взаимоотношения също не са чужди на работата на фотографа, тя обича да прекарва време с децата на моделите и често ги включва във фотографиите си. Тънката и чуплива материя, от която са направени децата придава много Прустово звучене на снимките. Като обект, тяхната фигура играе ролята на часовника и времето, на гъвкостта на човешката природа. Актовата фотография на Деяна показва нагледно, колко уют има в голотата, не само на тялото, но и в душата, взаимоотношенията.
За Деяна Стаматова и сега има малко информация. Материалите за нея са доста оскъдни и преповтарящи се. Успях да намеря книгата „Фотографията на Деяна Стаматова“ , София 2007 г. – интервю на Нора Ангелова 1997 г., която е изчерпана навсякъде. Полезно беше и сп. Следва“, Списание за хуманитаристика и изкуства на НБУ, бр. 27, 2007 г.
