Спомням си първият път, когато видях кучето на Дайдо Морияма. Помислих си: „А, какво е това? Какъв е този безпризорен звяр? Какъв е този безнадежден, раздразнен мъж, който виждам в този звяр?“.
До ден днешен не знам какво точно ми е отношението към Дайдо Морияма, но има две неща, които не мога да пропусна: 1. Фотографията на Дайдо Морияма е незабравима, 2. Фотографията на Дайдо Морияма не те оставя безучастен.
Роден през 1938 година, Морияма е известен най-вече с черно-белите си стрийт кадри и суровият си стил на фотографиране, изпълнен с криви ракурси, зърнеста текстура, силен контраст, и размазани очертания, които въвличат зрителя в движението на улицата. Улицата, такава каквато я вижда Морияма. А улицата на Морияма е тази на след-военна, победена Япония, която е притисната да приеме новите условия наложени от мира, но и която преминава през бурен икономически подем, дал началото на цяла поредица от радикални творци във всички области на изкуството.
В ранните си години работи като асистент на Ейко Хосое, който по това време прави серия от театрално сексуализирани портрети на писателят Юкио Мишима (самият той ярка фигура на след-военна Япония). В писмо до Сандра С. Филипс (1998), цитирано в книгата му Stray Dog, Mорияма казва, че тази театралност не е само метафора, но и действителността в страната му. По-късно се вдъхновява от работата на Уилям Клайн и Анди Уорхол, чиито фотографии по суров и провокативен начин показват отчужденото общество на Ню Йорк.
Daido Moriyama, ENTERTAINER ON STAGE, Shimizu, 1967
Дайдо Морияма взима образи, видяни из американските бази в Япония, харесва му джаза, баровете и разнообразните им клиенти. Почитател на Керуак, предприема пътуване на стоп из страната, спирайки на изоставени места, снимайки от прозорците на колите, които го взимат по всяко време на деня и нощта. Тези фотографии са публикувани в списанието Camera Mainichi от 1986 г. Той обаче не спира пътуванията си до там, като продължава да обикаля страната и улиците и в следващите десетилетия.
Daido Moriyama, SOLDIERS, Hamamatsu, 1968
Намира стила из на фона на странностите, сложните взаимоотношения и тъмни кътчета от политическото развитие на Япония. Въпреки, че самият той не показва политически пристрастия, фотографиите му са обусловени от времето, икономическата и политическата обстановка на разделение, в които живее – както размириците през 70-те свързани с подновяването на договора за сигурност между САЩ и Япония през 1970, така и от последващият спад на напрежение между двете държави и замяната му с все по-разпространяващия се консумеризъм. През 1972, Морияма публикува две важни книги: Hunter и Farewell Photography, които съдържат някои от най-добрите му фотографии. Кадрите са размазани, силно изрязани, с голям контраст, обектите понякога са едвам различими. Тези фотографии предизвикват фотографската индустрия в страната по това време, която до този момент е била фокусирана предимно върху образи на красота и прелест.
Daido Moriyama, FERRYBOATS, Tsugaru Strait, 1971
През следващите години Морияма бавно се оттегля от тази интензивност на образа, започвайки да снима сцени от селата на Япония. Публикува книгата The Tales of Tono (публикувана през 1976 г.). През тези годни, Морияма започва да получава признание и в чужбина. Работата му е включена в списания извън острова, а през 1974 Музеят за съвременно изкуство на Ню Йорк, а година по-късно и Музеят за съвременно изкуство на Сан Франциско, показват негови изложби.
От 70-те Морияма започва да снима и в цвят, а от началото на века все повече се ориентира към използването на по-компактната дигитална фотография. Огромният брой кадри, които прави на всяка серия го карат да избира именно този начин на снимане, поради което отрича критиките на онези, които смятат, че само филмомавата фотография е добра такава. През 2016, в Париж, Фондация Картие поставя първата му самостоятелна изложба в цвят, озаглавена Daido Tokyo.
Дайдо Морияма
На въпроса какъв съвет би дал на младите фотографи, Морияма отговаря:
„Излезте навън. Всичко се крие в това просто да излезете и да повървите. Това е първото нещо. Второто е, да забравите всичко, което сте научили по темата за фотографията за момент, и просто да снимате. Снимайте всичко, което хване окото ви. Не премисляйте твърде много.“
Морияма никога не е имал точно определена локация, от където или където да фотографира. Той обикаля улиците и градовете като уличен пес. Като онзи уличен пес от 1971 г., който става нарицателен за цялото му творчество и който често е назоваван като негов автопортрет. Бруталният, уличен пес на японската фотография.
