Ламарина, възглавници, човеци и други издръжливи материали
С пастрока ми преди години имахме план да оберем казиното в което работех, за да си построим къщи върху покривите на два срещуположни високи блока. Засичахме се в 7 ч. всяка сутрин, аз се прибирах от нощна, а той излизаше за работа в синия му гащеризон. Тези точни разминавания имаха несравним съзаклятнически вкус от потенцията на гениалния ни план. Небесните ни колиби щяха да са невидими – не за друго, а защото никой не гледа нагоре, а всеки щеше да има лампа с която да разказва вицове на другия в морзов код. Забранени са мислите за живота под 5-я етаж и бяхме на едно мнение, че зли облаци няма (може би само невъзпитани). Щяхме да нанизваме часовете си съзерцание в специални броеници и от тях да плетем мрежи за лястовиците, които да научим да зимуват в дупката между възглавниците и главите ни. С две думи: от покрива можеш да видиш цялата прелест на звездите, а от прозореца не (2).
Всичкото това бленуване, за да седмицата преди удара, да ограбят казиното до нашето и здравата да ни преебат.
На следващия ден дойдоха нарежданията за мерките по безопасност на персонала, в които пишеше да сменяме ключалките по 3 пъти на ден и да пием сребърна вода против уроки. Погледът на охраната (бивш миньор, скорошобъдещен мъртвец и мой верен другар в начинанието) бе тъжна и горестна прегръдка – нямаше да го бъде тоя план. Колибите се сгромолиха и изпод тях се разхвърча изпотрошения таван на нощите, които никога нямаше да бъдат облещени в разговори между нас и небето.
До ден днешен много мразя това казино и то не защото ме заплашваха с изнасилване и убийство, а защото не можах да го обера. Напуснах, напуснах и града. От тогава все се оглеждам по покривите, да видя поне дали някой друг не е построил кулите на небесните стражи, че надали съм най-изобретателния човек на света.
Оказва се, че в Хонконг има цели колибени села вече повече от половин век, в които живеят почти хора като мен. Това са въздушни квартали, изградени от ламарина, възглавници, човеци и други издръжливи материали. Всяка постройка е съзидана с хоросан забъркан от инат, безизходица и надежда.
Узусът на архитектурата или penthouse slum
През 50-те и 60-те години на 20-ти в. миграцията от континентален Китай към Хонконг е продиктувана от нуждата за спасение и опит за сграбчване на някакъв вид стабилност. След края на Гражданската война и установяването на комунистическата власт в Китай, Хонконг, като британска колония, предлага относителна сигурност и икономически възможности. Политическите репресии, икономическите трудности и гладът, които съпътстват ранните години на Народната република, карат населението да потърси някакъв вид убежище. Това население обаче не се движи с поглед вперен в земята, защото не може да си позволи тази земя. Миграцията предизвиква огромна жилищна криза и особено влияние върху развитието на Хонконг.
От 9 до 28 квадратни метра. Толкова големи са постройките, в които живеят хилядите преселниците. През 2001 г. в penthouse slum-овете живеят 77,930 човека. Правителството няма политика за незаконните пристройки, но няма и политика за евентуалните бездомни граждани. Броят на незаконните жилища значително е намалял с реконструкцията на работническите райони в Хонконг, но все пак хората отказват да напуснат домовете си, като някои от тях живеят там над 20 години. Оказва се, че най-бедните живеят с най-красивите гледки, в един от най-луксозните градове в света, заобиколени от апартаменти струващи милиони. Мир на колибите и война на дворците!
Тези домове са узусът (2) на архитектурата, изградени от всичко подръчно и надграждани с времето – написани на езика, на който говорят гръбнаците. Събрани на гроздове от мъждукащи светлини, те са еманацията на това, което винаги се изплъзва и тайно живее без да си придава излишен драматизъм.
ПОРТРЕТИ ОТВИСОКО: Неформални общности от покривите на Хонконг
Изложба на Руфина Ву и Щефан Канъм
Изглежда вече нищо не е само́ и достатъчно в изкуството. Тази необходимост от мултижанровост е малка лъжлива лъжица в устата на голям многозъб звяр, но в контекста на всичкото е напълно разбираемо. За документалистиката обаче, едно правило е важало винаги и то е , че истинността се мами с простота.
Фотографията, поне документалната, създава свят, който дублира действителността и дава възможност на тази вторична реалност да остане дълготрайно с нас. Архитектурата има сходни тенденции, нейната цел е да съизгради пространства, в които да се разиграват определен вид действителности с цел всекидневна повторяемост. Покривните постройки на Хонконг успяват да се измазулят от донякъде от това лоно и да предизвикват разума, сетивния опит и въображение към някаква смесена форма на тревожност и възхищение, клаустрофобност и свобода.
Проектът на Руфина Ву (Канада) и Щефан Канъм (Германия) – ПОРТРЕТИ ОТВИСОКО: Неформални общности от покривите на Хонконг, представлява някакъв съвременен вид палимпсест на урбанистичното пространство в Хонконг. Руфина е архитект, а Щефан – фотограф, двамата се заемат да картографират пределите на един паралелен, надстроен свят. Проектът им носи чистотата на архитектурната скица и интензивното виждане на фотографията. Един за друг, двата инструмента успяват да построят тази вторична реалност, в която непознатия да опознае без да нанесе щети, без да инфектира със себе си – неформалните общности стават обект на показ.
Изложбата Портрети отвисоко…, която откри на 01 октомври в галерия Синтезис, представя добре идеята, че сградите са хора. Огромните снимки изпълнени до пръсване с информация (заснети с голямо-форматна камера) са като живо потръпващо месо с цвят на млечен грах. Акомпаниментът, който са архитектурните разрези на стаите, добавя към цялото изглед на скелет, всеки толкова различен като конструкция. Навеждаш се към мисълта, че тези неформални общности обитаващи сградите, са поели по свой собствен еволюционен път, който им е дал възможността да се израждат с индивидуална и неповторима костна структура. Цялостното усещане, което разгорещено танцува в събирателната лупа на наблюдателя, е на дисекция на човешки фигури, които в буквалния си смисъл абсолютно отсъстват физически от проекта. Малки текстове звучат изпод закачената на стената хартия, в тези малки етикети с по-малко от 5 изречение се описва вяло историята на обитателя, която разбира се не е най-щастливото четиво. Направи ми впечатление, че ги отминавам бързо и чета диагонално, по-скоро защото изпълняваха функцията на чекпойнтс за достоверност. Гледаш, свързваш, мислиш, усещаш, представяш си – четеш (последно) и се уверяваш, че усещането ти е било правилно, че там живее точно този човек, с точно тази история.
Ходилата ми градът да хапе
Градът е мътен въртоп, ако извикаш през нощта със всичка сила, може и да надскочиш звуците от точенето на ножовете, които те чакат сутрин. Всичко се чувства все едно е след средата на живота, когато всичко остава същото дълго време, докато един ден просто не е и е абсолютно различно.
Пришълците са тези, които развиват градовете и ги тласкат в нови посоки. Реалността, от която са построени градищата е скрита за тях и съответно в търсенето на дом, движението им през нейната материя предизвиква много по-магнитутни сътресения. Изложбата е балансирана хапка, която е лишена от ограбващия манталитет на фотографията, а сградите се чуват като продължителен и някак си познат тон. Работата е там, че всичко се усеща като в гърлото на кита и това е просто правилно.
От декември 2007 г. до февруари 2008 г. артистите работят по проекта в резиденция в хонконгската Art and Culture, който е представян в изложби на три континента. Проектът е включен в книгата Портрети отвисоко. Неформални общности от покривите на Хонконг (Peperoni Books, 2008). Тя ще бъде представена заедно с други книги на Щефан Канъм по време на Дните на отворените врати на библиотека „Фотосинтезис“ и събитията от съпътстващата програма.
Изложбата продължава от 01 октомври до 28 ноември 2024 в галерия Синтезис.
(1)Линдгрен, Астрид; Карлсон, който живее на покрива, 1955 г
(2) Реална рèчева практика; реалният език, който се говори (на улицата, в градския транспорт и т.н.). .
