Точно каквото трябва да е – обикновено
Барбара Клем решава да се превърне в най-досадния хроникьор на съвременна Германия и да присъства на всяко едно събитие в рамките на повече от 40 години. Тя къса парчета от реалността на няколко плътни десетилетия и ги фотокопира в лабораторията на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг (FAZ). Поантата на целия и фото журналистически труд, кръжи като снишен хищник около романса на Изтока и Запада. Германия е разделена, масите се бунтуват, някой трябва да се грижи за бебето на разрухата – следвоенна Европа. В полувремето се случват Анди Уорхол, Фасбиндер и Ингеборг Бахман.
Клем разполага с два фотоапарата и много добро чувство за дистанция, останалото аз обичам да смятам, че е обстоятелствен късмет, но тя отрича успеха на работата ѝ да се дължи на случайността – нормално.
Занимава с фотография, така да се каже, от ембрионална детска възраст, като баща и Фриц Клем (художник) и помага да се развие в избрания медиум. В последствие работи в лабораторията на FAZ, а след това и като техен кореспондент в Германия и отвъд. Успява да се вмъкне зад всяка затворена за журналисти врата и да изведе маркуч зад завесата, по който да тече информация, тя се старае да покаже действителната позиция на обектите. Никога не търси скандал, Клем успява да разруши студения планетарен пръстен на строгостта и да предаде възможно най-неинфектирано събитията на които е свидетел.
Нейната работа има особен вкус на равноправие. Фотографиите и елегантно стапят авторитета и предават по човешки – капките пот, протестите, пушенето на пури в конферентните зали и по-интимни събития, като падането на Берлинската стена. Самата тя казва, че не би допуснала да заснеме момент, който е изваден от контекста и би бил разбран погрешно.
Обича да дебне обикновените случвания и между техните вади и да хваща необикновеното, да снима улици и ежедневието, чиито вкус някак си можеш да усетиш навътре в устата си. Погледът ѝ върху уличната фотография наподобява апокалиптичен филм, в който главни герои са не хората, а местата които те обитават временно. От архитектурните и запечатия струи белият шум на майчината утроба, бетонът принадлежи на хората. Наслоява се очакване на писък, който пътува отдалече. Всичко е замръзнало в кондензирано действие. Напрежението се покачва и се усеща как главата опира у тавана на пещерата. Барбара Клем снима затишието преди взрива.
Клем е постоянна въртележка от образи, които са известни на целия свят. Нещо като Кока-Кола-та на фотографията. Една такава известност е платоническата експлозия, записана върху снимката на целувката между Брежнев и Хонекер през 1979г. Тази фотография се превръща в герб на времето си. Нейният пръст на спусъка, застрелва снимките от демонстрациите против абортите (велик слоган: моят корем, си е моят корем), протестите за войната във Виетнам, обръща специално внимание на социалната позиция на младите и им дава място в обществения дискурс. Същото такова място получават и работниците в заводите, и мигрантските семейства. Всеки има място пред обектива на Клем.
Барбара се движи воайорски във всеки ръкав на обществото – политика, култура, икономика, развлечение – преди и след обединението на Източна и Западна Германия. Някои (аз) биха я нарекли прототип на Ани Лейбовиц, първообраза на този фотограф, който винаги е там в правилния момент, с правилните хора, които са с правилни физиономии. Тя кара света да изглежда нормален, по начина по който е.
СВЕТЛИНА И ТЪМНИНА В СГХГ
Куратори Урсула Целер и Матиас Флюге (и самата Клем, но това май е само слух)
снимка: Стефани Стоева
Софийска градска художествена галерия открива изложба наречена Светлина и тъмнина. Фотографии от Германия, включваща 120 фотографии на Б.К. Заглавието се бетонира в буквализма на времевия си контекст и доста пусто виси на стената. Галерийното пространство изкуствено добавя ненужна дистанция, която стърчи от стените като многоизмерен нож, непозволяващ емоционална обвързаност с фотографиите.
Клем е известна с природно вроденото си усещане за дистанция и умението и да изчислява полезното разстояние. Това се превръща в етичния ѝ инструмент за прецизна пенетрация и документализиране на събитията. Този нейн способ е създаден с цел запазване на професионален неутралитет, което е рядкост в историческия период, на който тя е действащ фотожурналист.
Трябва да знаеш позицията си, да остане верен на нея и винаги да поддържа определена дистанция към темата, за да се абстрахираш. [1]
снимка: Стефани Стоева
Не разбирам, защо изложбеното място, решава да осакати чувствения заряд на фотографиите, като някак си добавя още дистанция. Необходима е тази близост на субектите, в която те дифузират заедно. Фотографията на Барбара Клем е за обществено ползване, тя е част от вестници, списания и колажи. Тя е малкото парче вяра, което можеш да сцепиш – да го пазиш в задния джоб до скъсване (на джоба имам предвид). Това нужно усещане е заменено с оглозгания скелет на сухата документалистиката, говореща в минало свършено. Яростта е замръзнала в остъклените рамки, уплашена да не подгони някой взиращ се. Питомност гледа обратно от хартията А4.
Фотографиите ѝ биха могли да се обвържат прекрасно с контекста на политическата ситуация на България между Изтока и Запада, протестите на Възраждане и НИТО ЕДНА ПОВЕЧЕ. Всичко си е същото, само че стената е още по-силна, макар и невидима. Играта на дама никога не е започвала и няма претенцията да приключи. Океания и Евразия продължават да се гледат през биноклите на съвременната парадигма. Това контекстуално свързване е социалната ангажираност на артистите – тяхната отговорност. Изкуството, в прякост (да измислям си я тази дума, и?) фотографията, като документална форма, трябва да задвижа бурно мнемониката у човека. Неговият архив трябва да бъде свързан с настоящето и той да намира парче от себе си и околните навсякъде. Това е наше фундаментално право, което и трябвало да защитаваме и дискутираме.
снимка: Стефани Стоева
Изложбата на Барбара Клем – Светлина и тъмнина. Фотографии от Германия, която е всъщност изложба на ifa (Институт за външни отношения) и партньорство с Гьоте-институт България, ще присъства в галерийното пространство на Софийска градска художествена галерия до 22 октомври. Организаторите приканват посетителите, да отделят време на лекциите посветени на събитието, които ще се случват в 3 поредни съботи – 30 септември, 7 и 14 октомври от 15 ч.
Албумът с фотографиите от изложбата е чудесно притежание.
[1] Цитирано в Томас Вагнер, „В разговор с изкуството: Барбара Клем снима творби от изложбата Скулптура, проекти в Мюнстер 1997″, в скулптура. Проекти в Мюнстер 1997 г., снимки от Барбара Клем, изд. Барбара Роме, Stadtmuseum Münster (Мюнстер 2007 г.), стр. 28
