Денислав Стойчев е толкова впечатляващ с фотографията си, колкото и с човечността си. Сред приятелски разговори за състоянието на морските курорти в България, сравнения на цените на баничките в същите, придружени със снимков материал, и взаимни оплаквания за разпиляност и недоволство от кадри, успяхме да зададем няколко въпроса на един млад автор, чието име се споменава все по-често не само във фотографските среди, но и в по-популярните и достъпни медии.
Денислав е роден през 1992 г. в град Ямбол и още в ранна възраст открива фотографията като изразно средство и като медиум за запечатване на света около него, така както го вижда и както би искал да го покаже на другите. Твърди, че рисуването и писането не са неговото призвание. За рисуването не знаем, но според нас трябва да се замисли за писането.
Печелил е редица награди, сред които и награди за най-добър млад фотожурналист от конкурса „БГ прес фото“ два пъти (през 2011г. и 2013г.), а негови кадри са публикувани в повече от двадесет български и чужди издания. Участвал е в множество изложби, като автор и като организатор, автор е на една фото-книга (за сега!), а в Академия „Аморфа“ помага на млади фотографи да намерят своя творчески път.
Голяма част от времето и проектите си посвещава на доброволчески каузи, запечатвайки доброто, изграждайки своеобразен фотографски паметник на силата и достойнството на обикновения човек сега и завинаги.
Всъщност, нещата, които е правил са толкова много, че не знам откъде да започнем. И все пак..
В секцията „биография“ в уебсайта ти пише „тук няма нищо особено интересно“, но по всичко личи да не е точно така. Ще ни кажеш ли все пак няколко думи за себе си и откъде започна страстта към фотографията?
Фотографията ме заведе до шест континента, свърза ме с хиляди прекрасни души, отвори ми врати, заключени за хора с други професии, обърка ми хормоналните баланси, накара ме да я намразя, после отново започна нашият романс… а през това време така и не намерих ред да се занимавам с въпросния сайт, вече десета година. Както и с десетки започнати проекти. Хаотичен съм и лесно губя мотивация, това са някои от тежките ми и анти-фото-кариерни пороци.
Страстта към фотографията се появи в много ранна възраст, когато открих, че с фотоапарата е по-лесно да запечатвам моменти, отколкото с моливчетата. Виждах сюжети, които не впечатляваха възрастните около мен. Изпадах в еуфория, исках да ги запазя. Но нямам талант за рисуване, писането ми е твърде бавно и досадно подробно. А ситуациите си плачат да бъдат отразени и запазени бързо… И фотоапаратът ме „спаси”. Явно винаги съм носил документалното в себе си.
Фотография: Денислав Стойчев
Разбира се, трябваше да минат години докато се захвана с тази дейност по-сериозно и добия фотографски умения. Стана почти гладко и успоредно със съзряването ми. Растях с фотографията. Ето, например мога да датирам купуването с лични спестявания на първия си дигитален апарат (без дисплей!) някъде около първата си целувка. Или дълго отлаганото слагане на очила с втория дигитален апарат – и двете довели до нов етап в живота ми. После, в десети клас показах първата си изложба, имах разни награди от младежки конкурси, първи хонорари… По това време още се заблуждавах, че фотографията е само страстно хоби. Мислех си, че като порасна ще работя нещо скучно от 9 до 5, а тайно се надявах да стана член на агенция Magnum… Все още нито едното ми се случило, нито другото.
Фотография: Денислав Стойчев
Кои са твоите творчески примери и вдъхновения?
„Магнум” фотографите и историите от National Geographic бяха в основата на фотографското ми осъзнаване. Днес и двете марки са залязващи, но наследството им е безценно. Експлозивното вдъхновение, което съм черпел при първите си срещи с нещата на Картие-Бресон, на Юджийн Смит, Трент Парк, Йонас Бендиксен, Уилям Албърт Алард, Джеймс Станфийлд, Паоло Пелегрин, Хари Грияр, Алекс Уеб, Георги Пинхасов и много други едва ли някога ще ме споходи отново. Това беше една неочаквана и рязка засилка към света на вълнуващата фотография. Стрийт, войни, социална фотография, Близък изток, Балкани, бродяги, активисти…
Сблъсках се и с американската фотография и я прегърнах – витрини, огради и бензиностанции, с New Topographics, с Джоел Стърнфелд, Стивън Шор, Бил Егълстън, Тод Хайдо. С Пол Грам и Луиджи Гири. Имам влияние от японците Сейжи Шибуя, Асай Шимпей, Нобийоши Араки. От фотожурналисти, станали концептуалисти, като Доналд Уебър и Ян Тех. Преди тях – Джеймс Нахтуей, Антъни Суау, Самюъл Болендорф, Томас Мюнита. Познавах доста добре архива на World Press Photo, но днес вече не ме вълнува репортажната фотография. Обикнах и стилистиката на Йозеф Куделка и Индржих Щрейт, и тази на Нан Голдин и Раян Макгинли. На Ернст Хаас и Сам Абел, на Евгения Арбугаева и Лаура Ел-Тантауи, на Мартин Колар и Саймън Норфолк.
Хванах епохата на мултимедийните истории, на Magnum in Motion, на фотоколективите, докато още съществуваха. В момента най-любимите ми фотографи са все жени – Клаудин Даури, Керълайн Дрейк, Натела Григалашвили, Яна Лозева, Веселина Николаева, Ива Яус, а най-любимата ми жена е фотограф – Михаела Аройо…
Фотография: Денислав Стойчев
Занимаваш се усилено с доброволчество и използваш фотографията като средство за разпространение на каузите, които подкрепяш; миналата година си прекарал време и в подземни училища в Украйна.. Какво означава това за теб? Колко е важно да има социално-ангажирана фотография и смяташ ли това за твое призвание?
Най-интересният проект, с който се занимавах миналата година, беше по поръчка на платформата за доброволци TimeHeroes. Обиколих няколко пъти страната, снимайки доброволчески кампании. Това беше като подарък, приказка, сладък сън… срещнах стотици светли човеци, душата ми се преизпълни с радост и удовлетворение. През октомври с куратора Надежда Павлова направихме голяма изложба в галерия Doza. На откриването имаше само 27 големи фотографии на стените – призовахме посетителите да доброволстват и да донаредят сами останалите няколкостотин снимки…
Най-любимата ми кампания е тази, в която участвам и която снимам от самото ѝ начало – „Бъди човек”. На големите християнски празници събираме хранителни продукти чрез „Фейсбук” и кошници за дарения в магазини и ги разнасяме на хора в нужда от Област Ямбол. Когато започнахме през 2015 г., бяхме само студенти и ученици. Днес с нас са и малките деца на някои от първите доброволци, а инициативата е любим повод да отскоча до любимия ми роден Ямбол. Все още има забравени хора по селата, все още успяваме да ги изненадваме приятно и да им носим надежда. Някои от доброволците разширяват подкрепата и сами ремонтират къщи, събират дрехи и мебели за бедстващи, организират микрокампании. Прекрасни хора, обожавам ги! През 2021 г. в Ямбол показах изложбата „Бъди човек: посланици на доброто” със снимките ми дотогава.
Фотография: Денислав Стойчев, TimeHeroes
Фотография: Денислав Стойчев, Бъди човек: посланици на доброто
В Украйна каквото съм документирал, все е покрай пътуванията на Михаела Аройо по проекта ѝ „Корен” за живота на бесарабските българи. В „АРТ СТАРТ 2022” в „Кредо Бонум” показах серията „Oчакваме автобус, не ракети”. А миналата есен, когато руснаците бомбардираха електропреносната мрежа на Украйна, снимах принудителния режим на тока и подземните училища, за които споменахте. Понеже почти всеки ден има сигнали за въздушна заплаха, учителите и персоналът изпразват мазетата на сградите от въглищата и вехториите и там подреждат класни стаи. В училището в село Купаран (Ровне) жени рисуваха прозорци с усмихнато слънце в подземието. В учебните стаи (над земята) по украински, руски и български език в село Голица, под портрети на Тарас Шевченко и Александър Пушкин и думи на Васил Левски, бяха подредени редици от легла – временно убежище за потенциална вълна от бежанци от вътрешността на Украйна.
До момента, в който ме потърсиха от TimeHeroes за историята-мечта, не съм усещал, че социалната фотография е мое призвание. Едва тогава ми просветна, че голяма част от работата ми е тъкмо в това направление. Случило се е спонтанно.
Вярвам, че социално-ангажираната фотография е важна. Напояваш творчеството си, било то документално или концептуално, със смисъл и осветляваш проблеми и добри примери.
Фотография: Денислав Стойчев, Украйна
Фотография: Денислав Стойчев, Украйна
Имахме късмета да разгледаме първата ти фотокнига „Заедно за кратко“. Какво е усещането да държиш в ръцете си собствения си труд? Имаш ли планове за следваща книга?
Доминиращото усещане все още е на облекчение – два месеца след първото хващане на книгата в ръце. Изцедих се през последните месеци в подготовка на „Заедно за кратко”, но накрая книгата се получи както исках и ми олекна. Прокрадват се и фрустрации, че можеше и да е по-добре, естествено, но това е при всяко нещо, с което се захвана. Радвам се, че съкровеният за мен дългосрочен проект за поколението на милениалите най-после излезе под формата на книга.
Все повече искам да работя по книги и зийнове, след като от самото начало съм поклонник на уеб консумацията на фотография и отчасти по изложби. Осем години сътрудничех и работех за печатен всекидневник, но това е друга история. Имам планове за още много зийнове и една-две книги, но изискват време, вътрешна настройка и финансови средства. Предстои да пусна в малък тираж едно издание със снимки от изложбата ми „… и животът продължава” от Международните фотографски срещи в Пловдив през 2021 година. В нея фотографиите отразяващи годината след началото на пандемията от Covid-19 бяха около 700. За книжката селекцията е много по-тясна.
„Заедно за кратко“ е една носталгия по отминаването на младостта и безгрижието. Доколко личните преживявания са определящи за темите, които избираш?
Почти изцяло определящи са. Не искам да се насилвам да работя по теми, с които не съм емоционално ангажиран. Дори в комерсиалната си работа отказвам поръчки за снимки, които „не са в моята област”. По останалите работя с лично отношение и, доколкото е възможно, интимен подход. Върхът е когато можеш през лична история да предадеш универсални послания и да достигнеш до хора извън твоите социална, възрастова, идейна и прочие групи.
Фотография: Денислав Стойчев, Заедно за кратко
Ти имаш четири самостоятелни изложби в джоба си но и си организирал посещенията на други автори (Едуард Кийтинг (2014), Скот Брауър (2016) и Акейша Джонсън (2017)). Как протича процеса по организирането на такова събитие? Кой би искал да доведеш и покажеш в България?
Бяха четири до пандемията, сега нараснаха до десет, ако не изпускам някоя…
Участвах в организацията на изложбите на въпросните страхотни автори (светла памет на Ед Кийтинг!) за фондация „БГ прес фото”. Организирането беше трудно, защото до последно не знаеш ще имаш ли средства да купиш самолетните билети и да настаниш и платиш на автора, да отпечаташ фотографиите, а същевременно си ангажирал галерия месеци по-рано… Сложна част са и връзките с обществеността и разпространението. На моменти чувствах, че нареждам отговорен пъзел и постоянно губя някое парченце. Помогна много това, че и тримата автори са земни и търпеливи хора. И се забавляваха много в България. Ед и Скот по-късно дойдоха по още веднъж тук.
В момента консултирам млади фотографи към Академия „Аморфа” и помагам с организирането на изложбите им във Варна. Приятна работа, също значително отговорна, но и с широки възможности за експериментиране.
Нямам амбиции да водя никого в България. Оставям това на няколкото специализирани куратори на фотография, галеристи и организатори на фестивали у нас. Поклон за усилията им!
Как виждаш развитието на фотографията в България? Какво ти се иска да се промени/остане същото?
Наблюдавам три ясни тенденции от последните години. Приключихме с добрата репортажна фотография – отвратителната медийна среда изгони много от талантливите фотографи от тази професия, а останалите се пенсионираха. Останаха единици. Възхищавам им се!
Следващата линия е бумът на стрийт фотографията и филмовата стрийт фотография. Готино е, че тази стилистика се популяризира така ударно у нас. Времето отся сериозните в жанра от яхналите вълната без личен почерк.
Третата тенденция е създаването на културата да се правят фотокниги. През последните години доста колеги направиха свои издания. Отварянето на Националния фонд „Култура” за финансиране на физически лица допринесе много за това. Днес вече има и онлайн и физически книжарници за книги за фотография и дизайн! Например, „Заедно за кратко” в момента може да се намери в столичните Avrtikl, Gifted и Ko-op.
Не знам дали да спомена и „Инстаграм” като тенденция във фотографията или е нещо без което просто не можем.
Какво искам да се промени? Може би публиката за фотографските дейности да се увеличи и да стане по-взискателна.
Какво предстои за теб оттук нататък? Би ли искал да добавиш/споделиш нещо с нас?
Предстои есента – по-дълги периоди с ниска топла светлина през деня, по-щадящи температури за пътувания, по-дълги нощи за селекции на фотографии и почивка. Готвене на изложба с фотографиите от „Заедно за кратко” за през януари и най-после премиера на книгата. Може би пак обиколка из Украйна. Единадесета година с празен сайт, най-вероятно…
Книгата „Заедно за кратко” скоро ще бъде налична и в сайта на ПУК!
