С Георги Тотев и Георги Кожухаров се срещаме в един студен зимен ден в началото на годината. Всички носим тревогите на битието и сме погълнати от ежедневието си. Само месец по-рано двамата фотожурналисти представят проекта си “Записки от Украйна” в Полското посолство. Едно събитие, което те хваща за гърлото и ти показва всичко, което хората преживяват в Украйна ден след ден.
Събитието пробуди безброй въпроси в нас, затова решението бе едно – да получим отговори от източниците. Така, месец по-късно с тях се срещаме на пъпа на София, за да си говорим за фотографията, етиката и случките, които ни дават безценни уроци.
снимка: Георги Тотев
Буча, Украйна. Украинските разследващите органи, заедно с техни френски колеги ексхумират последните тела от масов гроб в двора на църквата „Св. Андрей“ в гр. Буча, недалеч от Киев. Съмненията са за множество цивилни жертви.
Обскура (О): Какво ви вдъхнови да започнете да се занимавате с фотография?
Георги Тотев (ГТ): През сравнително далечната 2013-та година трябваше да се дипломирам като бакалавър в специалност, много далечна от фотографията и от всякакви визуални изкуства – политология. През 2011 година, две години преди това, беше започнала така наречената Арабска пролет – вълненията в Северна Африка и Близкия изток – и ми хрумна, че мога да пиша по тази тема. Така предложих на университета ми да направя изследване, благодарение на което успях да стигна до град Алепо в Сирия. И, малко по неволя, си бях купил една малка камерка Олимпус, с която почти не знаех как да работя, но хората около мен, които вече се занимаваха с фотография, ми даваха известни съвети като за начинаещ. И така започна при мен…
Георги Кожухаров (ГК): Аз от 18 години работя като професионален фотограф и общо взето не съм имал друга работа през живота си. През последните 10-12 години се занимавам и с видеография и с документални проекти, като съм бил част от много големи школи, свързани с документалната фотография, като агенция „Севън“, агенция „Нур“… И преди около 10 години, след един уъркшоп на професор Кен Кобрет, се преориентирах да правя и свои лични фотографски или видео проекти, освен моята ежедневна работа като фотограф.
О: Кои са най големите уроци, които сте научили през цялото си време, в което сте работили като фотожурналисти, фотографи?
ГК: Общо взето, всичко, което знам, съм научил от фотографията, тъй като целият ми съзнателен живот съм бил фотограф. Още от 11-и клас работя на пълен работен ден като фотожурналист и всичко, което знам, е по някакъв начин възприето и научено през работата ми като фотограф, защото всеки ден наистина виждам всичко, от най-хубавото до най-лошото, от най-веселото до най-тъжното.
снимка: Георги Тотев
О: Кои според вас са най-големите предизвикателства пред военната журналистика и как се справяте с тях?
ГТ: Предизвикателствата има много. Самата професия е изключително трудна и рискована, и може би това е най-голямото предизвикателство. Също така, всички проекти от такъв вид се реализират в среда, в която има изключително много ограничения и забрани за журналистическата работа. През последните години особено ясно се вижда канализиране на информационния поток. Въобще достъпът на един журналист до информация – при положение, че сме свикнали от едно време, че би трябвало да бъде по-широк, отколкото на обикновения човек – за съжаление, в последните години е доста ограничен в конфликтни зони.
ГК: Мисля, че е така, но не е точно така. В момента сме се съсредоточили повече върху конфликта в Украйна, а има много други конфликти, които се случват от много време насам. Например войната в Сирия беше една страшно дивашка война. Общо взето, можеш да отидеш на фронтовата линия, когато пожелаеш – никой няма да те спре. Всеки ще те остави да отидеш, ако оцелееш – оцелееш, ако не – не. На много места в Африка е по същия начин.
ГТ: Аз бих бих добавил още нещо. Преди няколко години имахме едно много любопитно посещение в сирийското посолство, където ни отказаха да ни дадат виза. Бидейки два пъти в Сирия – веднъж поотделно с хората, които тогава се наричаха бунтовниците в Северна Сирия, и веднъж в сирийски Кюрдистан – Роджава заедно с кюрдите, искахме да продължим покриването на конфликта и от гледната точка на правителството. Отидохме в сирийското посолство, представихме си идеите за проекта, но ни беше отказана виза. Причината беше, че на практика сме влизали незаконно в страната и сме отразявали конфликта необективно.
ГК: Същото беше и с Украйна. Черни печати веднага след завръщането.
ГТ: През 2015 г. бяхме през повечето време в Донбас, който вече до голяма степен беше контролиран от проруските сепаратисти. Аз ги наричам проруски сепаратисти, но правителството в Киев тогава ги наричаше терористи. Така че и това е много важно – как наричаме хората. И тъй като основната част от нашата работа през 2015 г. беше в този регион, бяхме включени в забранителен списък на украинското правителство. Отново по подобни причини – защото сме си контактували с терористи и не сме представили обективно истината за конфликта. И това за мен е един голям проблем в нашата работа. Преди години си мислех, че организации като „Репортери без граници“ могат да помогнат на журналисти в нашата ситуация, защото това са две затворени за нас държави – и то две от най-интересните държави. Но за съжаление дори тези организации нищо не могат да направят, освен да вкарат тези случаи като статистика в следващ доклад.
снимки Георги Тотев
О: Оттук ми изниква и друг въпрос. Как бихте определили ролята на фотожурналистиката в оформянето на общественото възприятие за войната и конфликтите? И всъщност какъв е вашият подход за противодействие на пропагандата, която съществува, и на която вие сте станали жертва?
ГК: Фотожурналистиката все още е, според мен, едно добро изразно средство. Естествено, много хора го използват по грешен начин, но това си зависи от тях. Като фотожурналист, когато отида и правя снимки, гледам да спазвам едни правила, които вярвам, че всеки фотожурналист трябва да знае и да спазва. И съм абсолютно спокоен, че не правя нещо нередно. Но фотожурналистиката все още е доста силно изразно средство и добрият фотожурналист, според мен, ще бъде търсен и в бъдеще. И сега, когато хората са заобиколени от толкова много изображения, толкова много места, където гледат снимки, все повече хора успяват вече да направят разлика между хубавата фотография и нехубавата фотография, и са много по-склонни да инвестират времето и средствата си, за да гледат хубава фотография. Тъй като навсякъде има много безплатна визуална информация, но това всъщност прави хубавите неща още по-търсени и по-изпъкващи.
О: За малко може да се отклоним от темата, но ми е интересно какво мислите по въпроса. Сюзан Зонтаг говореше за т.нар. „сантиментално воайорство“, при което публиката е по-емоционално ангажирана със снимки, които са визуално красиви, въпреки че показват страдащи хора. Какво бихте направили, за да се преборите с този феномен?
ГК: Аз не бих се стремил да променя това, защото, ако говорим за военната журналистика, за мен това е документиране. Това е един документ, че този труп е бил там и това може да послужи като доказателство след това, ако има някакъв последващ процес. Но според мен, снимайки мъка, страдание, хора в неравностойно положение и така нататък, човек трябва да се съобрази с ненужната графичност. Но според мен и двете трябва да съществуват. Трябва да съществува различният поглед към трагедията – да не се показва конкретното лице, по завоалиран, щадящ за зрителя начин да се показват нещата. Но не трябва и да липсва конкретиката – документът.
снимка: Георги Тотев
гр. Бородянка, Украйна. Хората от Бородянка продължават своя живот след изтеглянето на руската армия в края на месец март.
О: А как се справяте чисто човешки с напрежението, което идва с това да ставате свидетели на цялата тази трагедия?
ГТ: Ами истината е, че не знам. Вероятно през първите години и първите проекти, в които съм участвал или съм правил самостоятелно, беше по-трудно и повече се вкарвах в различни мисли, мъчейки се да осмисля това, което съм видял. Дори може да не съм успял да го заснема, защото войната действително е, както мнозина биха казали, състоянието, което е по принцип, и мирът е изключението. Обаче за хора като нас, които, като изключим войната в Югославия, на която не съм станал пряк свидетел, живеем в една мирна държава в едно относително мирно време – това е нещо, което се случва сравнително далече от нас. Не го виждаме всеки ден, освен по новините и в Интернет. Наистина е необходимо време, за да осмислиш това, което виждаш, и в крайна сметка въпросите, които имаш накрая, са дори повече от отговорите. Защото от време на време, наблюдавайки военни действия, човек може да става свидетел и на някои от най-човешките постъпки – доброволчество, взаимопомощ, любов към ближния. И в същото време може да стане свидетел на точно обратното. Човек може да види как хората започват да ценят живота по съвсем друг начин. От Сирия това нещо си го спомням, а пък и в Украйна сме ставали свидетели на подобни сцени. Имаше хора, които в края на деня са с по-висок дух, при положение, че се намират в цялата тази тежка обстановка, отколкото тук в София в сряда след работа… Истината е, че човек с времето и с различните преживявания става, не знам каква дума да използвам… Малко по-…
ГК: Дебелокож, темерут…
ГТ: То даже не е темерут… Не съм психолог, не съм се задълбочавал да чета толкова много литература в тая сфера, но предполагам, че това е много хубава естествена реакция на психиката. Иначе човек би се загубил много.
ГК: А и много хора има, които се губят. Разказвали са ми семейни истории, особено след Сирия. Там има много истории на такива фотографи, които след това малко са се бъгвали. Но аз друго исках да кажа. Че като се върнем от някъде и се видим с приятели и отидем на барче, разправяме някакви неща. И забелязвам как немалка част от хората, дори само слушайки някакви неща, прекалено много го преживяват вътрешно и дори само слушайки го се чувстват много зле. И то не страшни или по-брутални историии, а просто сигуациите. Което значи, че може би сме малко по- темерути като цяло.
ГТ: Спомням си историята на Джеймс Фоли. Това е един американски журналист от „Бостън Глоуб“, който, ако не се лъжа, участва в първия по-сериозен проект във войната в Либия. Той заедно с Мано Браво попадат в тъмница, след като някой просто ги отвлича и държи там два месеца. Не си спомням в детайли историята, но те са освободени след това. След това той се връща в Масачузетс, в Бостън, и няколко години по-късно, през 2006 г., пътува към Сирия. Там той изчезва и го няма в продължение на години, докато не се появява през есента на 2014 г. в едно видео на “Ислямска държава”, облечен в оранжев костюм, и бива екзекутиран на живо в Интернет. Но защо разказвам всичко това? Опитвах се да го свържа с това, как човек се справя с такива неща, и това е много интересен феномен за мен. Как след първата част на историята, която разказах за Фоли и отвличането му в Либия, той въпреки всичко продължава да работи и отива в Сирия. Очевидно има и някакъв друг интересен психологически феномен, който се случва с хората, работещи при военни действия.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Минути след атака с ракети „Град“, Степан разкзва, че е отделен от жена си вече повече от 40 дни, като не е чувал нищо от нея. Тя е останала в окупираните от руската армия територии.
О: Някакъв вътрешен дълг към истината, към това да покажете нещата, каквито са, както никой не ги вижда?
ГТ: Тъй като ние предимно работим за българската публика, вярвам, че аудиторията в България заслужава да вижда това, което се случва по света, за да бъде информирана от първа ръка. Нещо, което за съжаление през последните 30-тина години нашите медии до голяма степен не съумяват да направят. И тук бих върнал към един от предишните въпроси за предизвикателствата пред фотожурналистиката. Тези предизвикателства са свързани и с финансови фактори, с медийни политики, с локална среда. На мен ми се е случвало да попадна в най голямото гето в Източна Африка, до Найроби в Кения – Кибела се казва. И това нещо трябва да го разкажеш на българската аудитория, която е малко специфична. Случвало се е да показваме бежански лагер в Сирия и да има ответна реакция, която е, “Защо ни показвате тия деца, циганчета и т.н., а не правите нещо за нашите деца”. И не можеш да обясниш на една голяма част от аудиторията защо го правиш и защо смяташ, че това е важно за тях. Та можете да си представите при Кения как трябва да подбудиш интереса в общество като нашето. Вярвам, че има хора, за които би било интересно подобно нещо, но има неща, които биха им били доста безинтересни.
О: Какви проекти следват след Украйна?
ГК: Засега сме страшно заети с един огромен проект, който се развива тук в България. Имаме много планове, които ще преценим и реализираме в зависимост от ситуацията. Всъщност, преди да заминем за Украйна, трябваше да получим обаждане за един добре планиран материал за Афганистан. И в същия ден, в който започна войната в Украйна, очаквахме това обаждане и щяхме да заминем за Афганистан с огромна подготовка, план, истории, екип на място, всичко… И за един ден всичко се промени и отидохме къ, Украйна. Така че за сега, поне през следващите месец или два, ще бъдем в България.
ГТ: Между другото, исках да допълня към по-ранната част от разговора, че тая работа не е като другата работа. В другите по-стандартни дейности има момент на планиране, който е относителен – скоростите и плановете се променят. Но поне имаш относително представа кога и какво се случва. В нашия случай обаче често може да се окаже, че тръгваш, но някоя граница е затворена и тя седи затворена, без да знаеш кога пак ще я отворят. И може да я отворят, но само един ден от седмицата и само за 3 часа. И ти трябва да минеш незаконно или да чакаш този ден. Често използваш транспорт, който го няма в интернет или може дори да не съществува като линия в държавата. Също така, местата, в които спиш, често са проблематични. В Турция, например, нощувахме в един фитнес салон. Истории има ма много.
снимка: Георги Тотев
гр. Киев, Украйна. Разчистване на останките от търговски център в покрайнините на Киев.
снимка: Георги Тотев
гр. Бородянка, Украйна. Жители на едно най-тежко засегнатите селища в района на Киев – Бородянка приготвят храна на открит огън. В града все още не може да бъде въстановено подаването на електричество, вода, газ и други комунални услуги.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Доброволци в пекарната на Покровския манастир в гр. Харков приготвят традиционен украински козунак „пасха“ в очакване на Възкресение Христово
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Жителите на Харков са намерили нов дом под земята.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. През нощта Грег (43) работи като бизнес анализатор за западна компания от вагона, който обитава точно под Площада на Конституцията в центъра на Харков.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. През деня той оставя двете си котки и обикаля града, за да доставя хуманитарни помощи.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Харков е втория по големина град в Украйна, като преди войната е бил дом за близо 2 000 000 души. За разлика от Киев и Лвов например, централната градкса част на Харков е сериозно засегната от ракетни атаки.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Ева и Нил заедно със своите родители са намерили сигурен нов дом в подземно музикално студио в центъра на града. Те са част от 10-те му обитатели. По-голямата част от ежедневието минава именно там.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Харков е почти напълно обсаден от руската армия, като крайните квартали и предградията са подложени ежедневно на ракетен обстрел.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Макар тежката ситуация, в която се намират много от местните поддържат своят дух висок.
снимка: Георги Тотев
гр. Харков, Украйна. Костя (18) живее с брат си Даня (21), майка си Марина (51) и баба си Зоя в малко панелно жилище недалеч от фронтовата линия на Салтивка. Той и брат му са диагностицирани с тежка форма на атипичен аутизъм и рядко напускат апартамента. За тях шумът от експлозиите, както и всяко спиране на тока водят до наудържима паника.
О: Какъв съвет бихте дали на човек, който би искал да се занимава с военна журналистика?
ГК: Ами аз не бих дал никакъв съвет, защото ако искаш да го направиш, ще го направиш. Естествено, съветът ми е човек да се подготви възможно най-добре предварително, но нищо не може да те подготви достатъчно, защото фронтовата линия е мястото, където за кратко време се случват страшно много неща и можеш да изгубиш живота си във всеки един момент. Затова бих ги посъветвал да преминат курс по първа помощ, да не пестят пари за бронежилетка и каска, да проучват добре хората, с които ще работят на място, и, доколкото е възможно, да потърсят съвети от други хора, които са били на същото място. Ако има други хора, които са на същото място и са ходили някъде, непрекъснато да си комуникират за съвети дали мястото е било безопасно или не. И като цяло, да не търчат напред само защото е паднала бомба или се стреля от някъде.
ГТ: Аз бих дал съвети на друго ниво. Трябва да имат ясна представа за приоритетите и нещата, които искат да постигнат в бъдеще. Тази работа е много специфична и освен всичките рискове, има много неща, от които трябва да се откажат и да предизвикват неприятни усещания у близките си. Което е много, много гадно. Не знам, трудно е с тези съвети. По-скоро съветът ми е: не правете глупости, намерете си истинска работа (смее се).
ГК: Не мисля, че това е работа, от която човек може да се забогатее или да се изхранва цял си живот. Има хора, които са успели, но те са много опитни и знаят, че никой риск не си заслужава. Те отиват на опасни места и предприемат само много обмислени действия, които не им застрашават толкова здравето им. И пращат такива като нас на по-гадните места (смее се).
Проектът на Георги Тотев и Георги Кожухаров “Записки от Украйна” е изготвен за Дневник и може да бъде открит в YouTube
Разгледай още от работата на двамата в сайта им LENS2LENS.ORG
