Срещу камерата седи дребна жена, облечена с карирана рокля, върху дясното й рамо е наметнато тежко одеало. В отпуснатите й ръце лежи мъртва птица. Брадичката е неестествено вирната нагоре, а погледът умишлено отклонен от тялото на птицата. Черният фон обгръща тъмните й дрехи, мракът бавно я поглъща. Коя е тя? Какво й се е случило? Каква е историята на тази снимка?
В периода 1848 г. – 1858 г. английският психиатър и любител-фотограф Хю Уелч Даймънд заснема десетки портрети на пациентите от психиатричната клиника в графство Съри, където е завеждащ лекар. Даймънд е потомствен лекар, запален колекционер на антики, фотограф и убеден последовател на идеите на физиогномията – научно течение, базиращо се на теорията, че чертите на лицето, разкриват характера и болестите на човека.
ХЮ УЕЛЧ ДАЙМЪНД
Фотографският му проект има за цел да улесни диагностиката, лечението и класификацията на психичните заболявания. Желанието му да разбере и излекува обърканите умове на своите пациенти, се превръща в пресечна точка на всички негови интереси. Професионалните му амбиции и хобита се преплитат до степен, в която психиатричната клиника в Съри, често е домакин на срещите на неговия клуб за антикварство, литература, изкуство и фотография.
Хю Уелч Даймънд се ражда на 23 октомври 1808 г. в Кент, Великобритания. Първият му контакт с психично болни пациенти е в частната клиника на баща му, докато е още дете. Шестнайсетгодишен се записва в Кралския колеж за хирурзи, а след това няколко години оперира в различни болници. Работата като хирург категорично го убеждава, че това, което истински го вълнува, са не болестите на тялото, а тези на ума. Той се отказва завинаги от хирургията и поема по стъпките на баща си. През 1840 г. се записва да учи психиатрия в Лондон, а през 1848 г. е изпратен в държавата клиника за психично болни в графство Съри.
Даймънд се впуска с плам в преследване на новата си научна кариера и като всеки добър син си поставя амбициозни цели, като тази да разшифрова кода на лудостта. В търсенията си Даймънд ще се опира на опита и теориите на физиогномията и вълнуващото ново изобретение фотографията.
Физиогномията е псевдонаука, според която физическите характеристики на човек, разкриват характера му. Доста буквално разбиране на израза за очите като огледало на душата. Колкото и странно да звучи от съвременна гледна точка, стотици години е имало поддръжници на идеята, че можеш да разбереш що за човек седи срещу теб, само по формата на носа или челото му, а последователи на течението са хора, създали съвременната култура, наука и изкуство.
Физиогномията води началото си от Древна Гърция, както подсказва и името – physis (старогръцки)- природа и gnomon (старогръцки)- съдя. Питагор подбирал учениците си, според чертите на лицата им, а Аристотел конкретно посочва, че широкото лице издава нисък интелект, а кръглото – смелост и решителност.
„Той се съмняваше дали някой с моя нос може да притежава достатъчно енергия и решителност за пътуването. Но мисля, че след това беше много доволен, че носът ми го беше подвел“ – пише в автобиографията си Чарлс Дарвин по повод своето първо историческо плаване на борда на „Бийгъл“, което едва не бива усуетено от собствения му нос. Капитанът на кораба Робърт Фицрой – мореплавател, вицеадмирал, картограф и хидрограф – е освен всичко това, и страстен поддръжник на теориите на физиогномията. Капитанът гласно изказва съмнения дали Дарвин и неговият нос имат място в научна експедиция към Южна Америка. За късмет на ентусиазирания млад учен и човечеството, капитанът не се слушва в предупрежденията за “нерешителния му нос”.
През XIX век физиогномията все още се радва на относителна популярност, но постепенно започва да набира и все повече критици в научните среди. Основните аргументи против са насочени срещу липсата на емперични доказателства и стройна класификация.
До момента в своите анализи физиогномистите разчитат на скици и рисунки, които, както и те самите трябва да признаят, са по-скоро художествени творби, отколкото научни свидетелства, които потвърждават връзката между външния вид и психическото състояние на човек. Все пак изкуството живее в полето на въображението, а науката борави с факти от реалността. Даймънд дори определя рисунките, използвани до момента, като карикатури.
Изненадващо физиогномията намира съюзник в лицето на една машина, чието механично око, запечатва истината,или поне така твърдят съвременниците на нейната поява. В статия на изданието Cornhill се посочва, че изобретяването на фотографската камера ще даде началото на нов етап за физиогномията, така както изобретяването на микроскопа, е дало на физиологията. Фотографията най-накрая ще може да осигури така необходимия обективен визуален архив, който да сравни, съхрани и класифицира особеностите на човешкото лице и характер.
В своята известна дисертация “За приложението на фотографията във физиогномичния и психичен феномен на лудостта” от 1856 г. доктор Даймънд развълнувано посочва, че с помощта на фотографията, теориите на физиогномията най-накрая ще бъдат безспорно доказани. Огромният му оптимизъм е породен, от битуващото по онова време схващане, че фотографията документира безпогрешно реалността. За него и съвременниците му, снимката е съвършен технически продукт, физическа следа от самата реалност. Вълнението от новото откритие успява да отклони вниманието от факта, че зад безгрешната машина, седи човек.
Доктор Даймънд е пионер не само в медицинската фотография, но и във фотографията изобщо. Той прави първата си снимка през април 1839 г., само три месеца, след като Луи-Жак Дагер показва публично изобретението си, предизвиквайки истинска сензация.
През 1840 г. Даймънд се сприятелява с един от своите пациенти – Фредерик Скот Арчър, а това приятелство му дава възможността да е един от първите хора, които да се запознаят с мокрия колодиев процес, иновация на господин Арчър, която скъсява времето за експониране.
Даймънд се запалва изключително много по фотографията, публикува статии в редица професионална издания, организира срещи на любители фотографи, а през 1953 г. става един от основателите на Кралското фотографското дружество. Фотографията дължи на него и няколко технически открития.
Съвсем естествено Даймънд стига до идеята да приложи фотографските си умения в работата, така през 1848 г. той дава началото на десетгодишното си проучване за връзката между физическите черти и психическите заболявания. Докторът започва да прави портрети на пациентите от Женското отделение в клиниката за психично болни в графство Съри. Това е държавна, зле финансирана болница, чиито обитателите са основно бедни и изоставени от семействата си. Няма никакви свидетелства, че той е търсил съгласието им, за да направи или показва портретите. Грубото потъпкването на човешките им права, доктор Даймънд оправдава със силната си вяра, че фотографията наистина може да лекува.
Докторът е категорично убеден, че фотографията може да бъде полезна в диагностицирането, лечението и класификациията на психическите заболявания.
За диагностиката на психическите заболявания, Даймънд се опира изцяло на теориите на физиогномията, като дори надгражда традиционното разбиране за ролята на физическите черти и изражението на лицето, като добавя и щрихи като облекло, стойка, аксесоари и всякакви други реквизити. Снимките на Даймънд са изключително внимателно режисирани, за да разказват точно историята, която той иска. Нито един от портретите му не дава особено поле за интерпретации, благодарение на прецизната му работа и креативност. Всяка една снимка е съвършено отражение на тогавашната представа за това как трябва да изглежда един луд човек.
Пациентите от клиниката в графство Съри застават пред камерата, настанени в причудливи пози, облечени в дрипави дрехи, с коси, драматично раздърпани във всички посоки, на раменете им са наметнати одеала или шалове, сякаш току-що са извадени от горяща сграда, а на главите им понякога е кацнал и цветен венец, паралел с вечно трагичния образ на Шекспировата Офелия. Сред най-известните снимки на доктор Даймънд е – “Жена, държаща мъртва птица”, 1855 г. В този портрет ясно личи творческият подход на доктора към фотографията – стойката, одеалото, наметнато на рамото й, правещо алюзии с ролята на жертва, мъртвата птица в ръцете на жената, Даймънд не просто документира, той създава картина на Лудостта. Зад безгрешната машина е застанал човек, който твори.
Прецизен до последния детайл, доктор Даймънд не оставя нищо на случайността, всеки негов портрет е придружен от подробни обяснения на диагнозата. Пред обектива на камерата за снимка се настанява Лудостта, точно такава, каквато си я представя викторианското общество – объркана, раздърпана и търсеща спасител.
Истинска революция в грижата за психично болните доктор Даймънд прави с идеята, че фотографията може да лекува. Според него, когато пациентът се види как изглежда „в действителност“ и обсъди впечатленията си с лекаря, това би могло да има лечебен ефект върху него. Докторът е категоричен, че психическите проблеми са породени от разминаване между начина, по който човек си мисли, че изглежда и начина, по който действително изглежда. Той цитира редица случаи от практиката си, в които “фотографията неоспоримо е довела до лек.” Както при негова пациентка, която е убедена, че е кралица, до момента, в който не вижда своя снимка. От портрета я гледа не кралица, а обикновена жена, бедна и раздърпана. След тази съдбовна среща с истинското й Аз, дамата е излекувана и напуска клиниката, разказва доктор Даймънд.
Докторът започва да снима пациентите си още през 1848 г., но изчаква до 22 май 1856 г., за да представи публично пред Кралското общество в Лондон своята дисертация “За приложението на фотографията във физиогномичния и психичен феномен на лудостта”, където излага своята идея за приложението на фотографията в психиатричните изследвания. Трудът му среща почти изцяло отрицателни реакции, а скоро теорията на Даймънд е отхвърлена като „псевдонаучна“ и дори „пълна измислица”. Научният свят категорично заклеймява идеята, че чертите на лицето могат да носят, каквато и да е друга информация, освен генетична.
През 1858 г. Даймънд напуска клиниката в Съри, за да отвори своя частна клиника за психично болни, но семействата на заможните му пациенти, категорично отказват те да бъдат снимани. Този отказ слага край на научно-фотографско изследване на Даймънд в дълбините на човешкото съзнание.
Идеите на доктор Даймънд за диагностичната и лечебна сила на фотографията отдавна са научно дискредитирани, но той остава в историята като пионер в медицинската фотография със забележителния си архив от портрети на психично болни пациенти. Въпреки проблематичната и стигматизираща стилистика и символика на снимките му, те успяват перфетно да илюстрират трудността – дори и невъзможността – невидимото да стане видимо. Портретите му не успяват да намерят никаква връзка между външния вид на пациентите и тяхното душевно състояние, но фотографският му проект изиграва ключова роля в хуманизирането на психическите заболявания.
