Крачейки енергично и с широка усмивка, Валерий Пощаров подава ръка за поздрав, готов за разговор. Едновременно ведър и сериозен, философски настроен и практичен, с изразено свое виждане, но и отворен за нови идеи, Пощаров оставя цяла палитра от впечатления у събеседника. Едно запомнящо се присъствие. Един топъл човек, готов да предложи помощ и съвет на тези, които го търсят.
Името на Валерий Пощаров се споменава все по-често не само в българските медии, но и по света. Негови фотографии са били излагани в музеи в Париж, Берлин, Ротердам, Москва. Последният му проект „Баща и син“ е избран за награда на журито от престижните LensCulture Portrait Awards и The Kuala Lumpur International Photoawards, както и е удостоен с наградата Cortona On The Move Award. За изпълнението на проектa в Грузия, той си партнира с National Geographic. Това е само част от наградите и изданията, които високо оценяват фотографиите и темите, по които работи Пощаров.
Сред тези многообразни и винаги значими теми влизат проекти като „Монахът и неговата вяра“, където заснима монаси от различни краища на страната с техните броеници в едно изследване на сянката у всеки у нас и светлината, която ни води; в „Риба след риба“ засяга въпроса за опазването на речните щуки в р. Дунав, като грижата за тези древдни създания играе свързваща роля между поколенията и общностите в проучваните райони; „Молитва за дом“ е един зов за нормалност, който дава възможност на украински бежанци да отправят молитва към безбрежието на „студения бог“ – морето; а „В търсене на свобода“ ни кара да си задаваме въпроси за жертвите, които сме или не сме готови да направим за отрязък имагинерна свобода.
Тук не можем и да не споменем за първата фотографска книга на Пощаров, „Последният човек на Родопите“, която събира кадри, заснети в продължение на 14 години и след странстване в 985 села, сгушени в кадифените плавни хълмове на планината. Търсейки нещо конкретно и смъртно в началото на своето начинание, Пощаров неочаквано намира обратното – това, което е променливо но нетленно, кръговрат от животи, митове и светове от началото на битието и до безкрай.
Проектът, по който Пощаров работи в момента, „Баща и син“, макар и в процес, вече е набрал значимо признание и у нас и в чужбина. Едновременно стоплящи сърцето и стягащи гърлото кадри се редят в тази поредица от реални истории, които несъмнено са оставили най-силен отпечатък у участващите в тях бащи и синове, хванали се за ръце за първи път от години.
Валерий Пощаров е автор отправил поглед към човека и човешкото в рамките на колективното. Силата на неговата фотография е в посланията, които отправя. Повторяемостта на изображенията затвърждава тези послания, както чук заковава пирона все по-надълбоко в дъската.
Но Пощаров също е минавал през периоди на промяна. В училище учи живопис и завършва Сорбоната в Париж със специалност пластични изкуства, но се увлича по фотографията на френските хуманисти и започва да снима живота по улиците на Париж. Между 2006 и 2008 година осъществява проекта си „Онова, което никога не се променя“, в черно-бяло, убеден, че това е единственият метод да изведе на преден план, това, което иска да покаже. Започвайки работата си по “Последният човек на Родопите”, обаче, нещата все пак се променят..
снимка: Александрина Мавродиева
Споменавал си много пъти, че твои вдъхновители са фотографите от френското хуманистично движение от средата на ХХ век. До каква степен тяхната стилистика все още има влияние върху теб и начина, по който фотографираш?
Все още в центъра на моите фотографии стои Човекът, но той вече не е случайният и нищо неподозиращ субект, a главен герой, който застава пред камерата с пълна осъзнатост. Деликатният подход на авторите от хуманистичната фотография и стремежът им да не бъдат забелязани докато снимат, е всъщност стремеж към автентичност. С годините запазих този стремеж, но и разбрах, че хората могат да бъдат автентични, когато осъзнаят значимостта на своята роля.
Валерий Пощаров, „Онова, което никога не се променя“
Как и защо направи тази промяна и преминаване от работа в черно-бяло към работа в цвят? Цветът и липсата на тавъв е избор и изразно средство, какво искаш да кажеш сега чрез цвета, което не искаше да казваш преди?
Несъмнено мога да призная, че преди търсих да пресъздавам един идеал, една представа за свят, за който сякаш винаги закъснявах. Трябваха ми години да погледна света такъв, какъвто е. Така в последната година от проекта “Последният човек на Родопите” стигнах до един различен прочит на легендата за Орфей. Когато Орфей извежда Евридика от Подземното царство и когато се обръща назад към нея, той се обръща към миналото и така губи и нея, и бъдещето. Това се превърна в основна тема в книгата, което от своя страна ме изправи пред трудното предизвикателство в един проект да съчетая цветна и черно-бяла фотография. Цветът за мен не е просто естетика, а предизвикателство, чрез което се уча всеки ден да приемам света.
Валерий Пощаров, „Последният човек на Родопите“
Какво те подтиква да започнеш нов проект и как подхождаш към новите си проекти? Колко е планирано и колко се случва в процеса?
Всеки проект започва с интереса ми към дадена тема. Интересувам се от това как ние хората взаимодействаме със света около нас и искам да открия връзката между нещата, връзката между хората, или връзката между хората и техните действия. Всяка една фотография е парченце от пъзела, с която сглобявам една обща картина, картина, в която всички участваме. И както в самия живот, една част от него е планирана, но никога не е това, което сме си представяли.
Колко е важно за теб фотографията да бъде с кауза? Смяташ ли, че фотографията има силата да променя?
Вярвам, че всеки творец има своя път. Но също така вярвам, че е жалко много творци да имат за единствена кауза удовлетворяването на своето его. Вероятно познавам това от личен опит, защото вниманието на публиката никога не е достатъчно. Ако самият акт на създаване ни е самодостатъчен, то тогава може би не правим изкуство, а ползваме процеса за лична терапия. Ако ли пък актът на създаване не е достатъчен, то тогава или искаме внимание, или търсим по-голямо взаимодействие със света. Мисля, че съм от тази последна група жадни за живот пътешественици, които знаят, че не могат да покажат правилния път, но поне могат да направят карта.
Валерий Пощаров, „Риба след риба“
Живял си и си учил във Франция, но си избрал да се завърнеш в България. Доколко месторождението и културата са определящи за начина ти на фотографиране, за темите, които избираш и за разбирането ти за тези теми? Смяташ ли, че това се отразява във фотографиите ти?
Може да изглежда странно, но причината да се върна в България беше заради свободата да не бъда част от системата. Един творец се нуждае от среда, в която грешките да са простими, за да може свободно да се проваля и да започва отначало. В културата ни присъства тази унищожителна сила, която е едновременно с това и съзидателна – сякаш, за да отворим място за нещо ново, трябва да унищожим всичко старо. Не съм съгласен, но дори несъгласието може да роди нещо ново – в “Баща и син” правя точно това – мост между поколенията, който помирява различията. Така че да, средата винаги вдъхновява, но посоката е наш личен избор.
Ти си казвал в друго интервю, че за теб фотографията е като „ръце“, с които пипаш света около себе си, т.е. тя е средството, не крайната цел. Темите, които разглеждаш са силно философски, какво искаш да достигне до хората? Какво искаш да им кажеш?
Красиво е, когато можем да изразим душата с тялото си и да го подчиним на някаква цел. Невероятно е, че пирамиди и катедрали са строени от десетки хиляди хора и всички те – обединени от една идея – невидима и недостижима. Повечето от тях дори не са видели резултата от своята работа, защото е трябвало няколко поколения, за да бъде завършено тяхното дело. Днес хората рядко имат търпение да завършат деня си по начина, по който са го започнали. Какво остава да имат смелостта цял живот да редят тухли на един невидим градеж. Пирамидите се рушат от вятъра и ерозията, земетресения и пожари унищожават катедрали, но това, което продължава да събира тълпи и поклонници, е точно тази невидима сянка, която някои хора вграждат в това, което правят. Искам да вярвам, че ние като човечество строим един такъв храм и всяко поколение слага по един камък в градежа.
Валерий Пощаров, „Ти си това“
Случва ли ти се някога да се боиш, че това, което искаш да кажеш може да не бъде разбрано, или може да бъде интерпрерирано по негативен начин, или че може да представиш обектите на фотографията ти по начин, който не ги представя такива, каквито са?
Фотографията е огледало и съм много внимателен по отношение на опазването на тази нейна документална обективност. Да, несъмнено зад всички тези фотографии се наслагва един по-широк контекст, да го наречем една авторова идея, но обективността на отделния кадър е напълно възможна. Целенасочено не разкривам историите зад много от кадрите и хората на тях, защото по този начин фотографиите се превръщат в огледало за зрителя. Неспособен да получи наготово информация за това какво вижда, човек започва да припознава себе си и да открива своята собствена история. Ако това се случи, значи съм постигнал целта си, без значение дали човек ще се хареса или не в това огледало.
Разглеждаме кадрите от различните ти проекти. Отец Адриан (Манастир Гигинци, 2020 г.) от проекта „Монахът и неговата вяра“ изглежда точно така, както си представяме във въображението един свят човек – образ на един древен, мъдър патриарх на вярата. Какво значат за теб тези срещи и как успяваш да убедиш различни хора да ти се доверят и да застанат пред обектива ти?
Аз не гледам на човека като на откъсната единица от света, дори когато той е монах отшелник, или хипи, което преследва свободата си извън рамките на обществото. Всеки човек със своята култура и лични възгледи носи в себе си един копнеж за свързаност с нещо по-голямо от него – Бог, природата, идеал, друг човек или общност. Точно това е, което искам да заснема – не отделния човек, а от какво е част и в какво вярва. Така не се налага да убеждавам никого, а единствено да призная неговата значимост и роля.
Валерий Пощаров, „Монахът и неговата вяра“
Някои от твоите проекти са заети да отговарят на вечни житейски въпроси – кои сме ние, какво е добро и зло, какво е свободата; обръщаш внимание на религиозната тематика, цитираш Упанишадите; грижиш се и за рибите и за хората; свързваш митовете с реалността, индивида с общността. Има ли у теб осъзнат стремеж да създаваш и представяш нещо, което е непреходно, нещо, което да е все така валидно след 50 години, колкото е и днес?
Както обичам да казвам, не може да хванем времето, защото то е като пеперуда, която не може да остане жива, когато е в ръцете ни. Когато бях на 20, правех всичко възможно, за да хвана тази пеперуда. Сега разбирам, че пеперудата съм всъщност аз и всички ние, които прелитаме за малко през живота. Изкуството обаче не е писмо в бутилка до бъдещето. Изкуството се ражда от диалога с настоящето и е път към самото бъдеще.
Има ли тема, по която не би работил?
Всеки фотограф има списък с теми, по които не работи. Дори има една книга, която представлява речник на фотографските клишета – “Photo No-Nos: Meditations on What Not to Photograph”. За да мога да работя по дадена тема, тя трябва да ме вълнува истински и да вярвам в нейния смисъл. Това е и причината да не снимам комерсиална фотография или портрети, които биха имали значение само за заснетите лица и техните близки.
Би ли искал да опиташ да работиш върху проект по начин, по който никога не си правил до сега? Продължава ли търсенето на стил и начин на изказ чрез фотографията, или си намерил своя начин?
Имам много идеи за проекти, за които продължавам да търся правилните изразни средства. Вярвам, че всяка тема изисква различен подход, за да може посланието да бъде възможно най-убедително. Един приятел ми каза веднъж „Абе ти не снима ли вече всички възможни типове хора!?“. И става лошо, ако вече се научи човек да го прави добре, защото творчеството е преди всичко изследователска дейност. Затова в последните години разработих един мой подход, който ми позволява да отстъпя част от творческия избор на хората пред обектива, а именно чрез средствата на това, което наричам въвлекателна фотография (participatory photography). Методът е известен с въвличането на хора в процеса, като директно им се дават камери и самите те заснемат живота около себе си. Аз обаче променям подхода и давам възможност на хората да участват в процеса като застават на сцената на собствения си живот. Те преживяват нещо, което често не са си позволявали при други обстоятелства. Такъв е случаят с “Баща и син”, където баща и син се хващат за ръка за пръв път от десетилетия, а понякога и за първи път в техния живот, при “Молитва за дома” украински бежанци се молят за мир на брега на Черно море, а в “Дишай”, проект, който още не съм показвал, приканвам случайни хора на улицата да слагат пластмасова торба на главата си, послание за прекомерната употреба на пластмаса и символ на това, как “сами си слагаме главата в торбата”. Ситуациите, в които поставям хората, са често неудобни и позволяват на цял един свят от непринудена спонтанност да се влее в иначе статичните и премислени композиции. По това работя в последните години, но както казах, имам още много да експериментирам.
Валерий Пощаров, „Баща и син“
Какво би казал на тези, които все още го търсят?
Считам, че ролята на твореца не е само в създаването на произведения с някакви художествени качества, а преди всичко в отстояването на значимостта на определени идеи и послания. Творецът посвещава деня си в създаването на своето изкуство, а нощта – съмнявайки се в него, за да продължи да експериментира отново на следващия ден.
Валерий Пощаров, „В търсене на свободата“
