Алберто Гарсия-Аликс – рицарят на свежото отчаяние
Madrid me mata! (Мадрид, ще ме убие!)
Тези жени, мъже… хора и кучета, войници ли са или фризьори? Какви сложни същества само! Покрити целите с такава пищна жизненост, хранещи се един друг с романтична флегматичност от импулсите на старото мъртво тяло. Те тепърва ще имат да се изрязват по пунктирите, тепърва ще избират цветовете на своята ангажираност, но за сега света е още черно-бял.
Гелосаните им коси, чиито блясък напомня току що издухано стъкло, скоро ще се сплъстят. Така сияйните им кожи ще се продерат от дупки по острите вътрешни завои на лактите. Изпонасинените им очи проспиват слабостта на деня, а всичко което зависи от тях ще бъде ограбено от безгрижната бедност. Милосърдната прегръдка на игленика ги приветства в новото бързо време, добре дошли в падението на режима, добре заварили в контракултурата.
Смъртта на бащата, смъртта на Франко, смъртта на забранените фантазии и нощите сънувани по часовник. La Movida Madrileña 1975, поставя началото на социални, политически и културни възможности за децата на Испания. След 4 десетилетия диктатура, генерал Франциско Франко е мъртъв. На път са да се родят бащите на новото време, патриарсите на следващите петилетки европейско изкуство. Да, те опъват хашиш и се бодат и освен мъже, са и жени… и всичко останало, което успеят да припознаят като свое. Преживейте го и не се срамувайте!
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
La Movida Madrileña е плацентата, която захранва изобретатели като режисьора Педро Алмодовар, музиката на Aviador Dro, ALASKA Y DINARAMA (прототипът на българската Милена, но без хомофобската част от характера ѝ) и разбира се, гореспоменатият Алберто Гарсия-Аликс – група не много отдадени католици.
Движението окончателно развява своето знаме на 09 февруари 1980 г. с концерт в пространството на Политехнически университет, Мадрид. Ниска музикална стойност изпълнена с много страст, концерт в памет на починал музикант от Tos. Демокрацията е зад ъгъла. Този концерт е първият изстрелян куршум, той предизвиква ерупцията на контракултурата в града и залива улиците на столицата с жажда за живот. След 5 годишно управление от войници и нестабилност, Мадрид се превръща в център на анти-романтичното, хаоса, агресивното светско, хомосексуалност и наркотици (нещо като I think I like this little life на Cordelia, но с малко повече плътност и бодрост).
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
Аз съм свидетел на силата на слабостта
La Movida Madrileña започва да се случва, когато Алберто Гарсия-Аликс е на 19 години. Записва да учи право, това е съвсем в реда на нещата – все пак е син на лекар. Усеща промяната на времето, като промяна на собственото си ДНК, тегли една майна на семейството и на дома си и започва да живее живота отреден на поколението, от което е част. Фотографията за него е стихийно отражение на неспирно набъбващата реалност. Никога не се замисля дали това, което краде от реалността с кадрите си е правилно или грешно, няма време да се озърта. Отраженията в очите му се сменят мигновено. Той и материалността на неговото тяло се превръщат в продукт на конкретен момент от историята, а снимките му се опитват да догонват бързослучващите се надежди от миналото.
„Самата фотография е фалшив хоризонт, вечно променящ се, саможив и подвижен.“
– Алберто Гарсия-Аликс
Фотографията на Алберто Гарсия-Аликс илюстрира реалност изпълнена с възторженост и облекчение, но също и снизхождение към тленното, опит на духа за самоизвисяване, но осъзнато сбъркан и поначало самосаботиран. Животът на еднодневката, живот в трансгресия. Прокламира се смъртта на традициите, а на постамента се изкатерва красотата породена от алчност, но напоена с неидентифицирана липса. Тя трябва да остане неизказана, това е законът на ретроградността необходима за изграждането на бъдещето. Колко струва билетът за другата страна на небосвода? Изображенията, които Аликс заснема са вълнуващи поради тяхното взискателно отношение към епохата си, но и защото са акт на безразборно приемане на същата тази времева единица. Навсякъде се ражда животът и всяка една човешка грешка бива гордо зашивана върху лицето. Неговата работа е опит за засвидетелстване на новосформиращата се обществена съвест. Алберто Гарсия-Аликс предлага подигравателна театралност дори в коментарната функция на работата си. Успява да заснеме първия митинг на CNT след Гражданската война и една от първите демонстрации за правата на LGBTQ обществото.
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
Преглеждането на фотографските му издания (те никак не са малко) носи на разглеждача усещане, че не е важно света да се разбира, достатъчно е да бъде колекциониран. Това последното съдържа в себе си особена необозрима споделеност, възможна само в липсата на рационалност. Ако не ти се даде кокал или месо, солта от сълзите ще ти помогне да оцелееш1.
Гарсия-Аликс е известен и с намесването си в издателската дейност, като създател на списанието за култура El Canto de la Creación(1989–1997) и съосновател на издателството Cabeza de Chorlito.
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
НЕВИДИМО ЗА ОЧИТЕ | АЛБЕРТО ГАРСИЯ-АЛИКС в СГХГ
Софийска градска художествена галерия открива изложба озаглавена НЕВИДИМО ЗА ОЧИТЕ на фотографа Алберто Гарсия-Аликс през деня на 06/06/2024 г., в рамките на фестивала ФотоФабрика. Надявам се до края на годината да успеем да сглобим класация, за най-неоригинално име на изложба правена в СГХГ. Кофти спорт е това – знам, но е по-добре от смирението или евентуалния опит за фалшив дълбочинен прочит. Като цяло (мразя да започвам изреченията си с: като цяло, но понякога ми избива и имам нужда да се хвана за някакво базово лаишко обобщение) първите 1143 думи от този материал, бяха посветени на контекста на артиста и от какво значение е миналата му художествена дейност. Лека ремарка към неговата работа, която е призната световно и обичана така дълбоко и лично от Испания. Това не става особено ясно от самостоятелната изложба на Алберто в Софийска градска художествена галерия. Представям си как влиза човек, незапознат и ентусиазиран и вижда „подбраната и курирана“ работа на фотографа и си казва: Ама че тъпо2 или по-любимото ми е: Бахти простотията3.
Защо?
Причината аз откривам у факта, че от творчество му е взет неговият пространствен пълнеж. Снимки без голяма зрителна яснота, запетайки във фотографията му. Намазани са на тънко върху галерийните стените, без никаква поддържаща ги структура. Неприятно е да наблюдаваш тази ненужна никому и може би недоосмислена и неосъзната цензура приложена върху толкова утвърден артист.
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
Липсват мръсните апартаменти и спринцовките, оръжията и сексът. Къде е Мадрид на революцията? Къде са фотографиите, които крещят: Аз шмъркам лак за нокти и се чукам всекидневно…? Разбира се, творчеството на Аликс не е само ъндъргрануд джънк шоу оф, но е наложително в една ретроспективна изложба (каквато е тази), целяща да направи обзор на различните сезони от работата на Аликс, да се покажат монументалните му постижения, които да бъдат заобиколени от необходимата поддържаща второстепенна маса кадри. Постигнатото в реалността обаче, е бегъл повърхностен пробег през нещо възхитително.
Изложбата се чувства болна и непълноценна. Отсъства сюжетна игра, кокетност и жаркост. Възможността да се вплете с движението на Прайд месеца също е изпусната и това е честно казано – леко обидно. Разбирам нежеланието за работа с хора, заемащи съмнителни политически позиции, каквито са организаторите на Прайд София и че тяхната намеса би могла да се разчете погрешно, за това прощаваме този пропилян шанс и продължаваме да се чудим на другото.
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
Мащабът на фотографиите е скромен, а последователността им объркваща. Трудно е за навигиране, а самонадеяните опити да си обясниш водят до фантазиране и разсейване. Някак си успешно са изравнени със земята лабиринтите на страст и въвлеченост и показаното е по-скоро само една тъжна отломка от творчеството на артиста.
Това с което Аликс изпъква е непознато онагледяване на тленното и как преходната реалност е фундаментално некласифицируема. Аликс не се бори за добавена стойност от романтизиране на дистанцията, напротив. Той я изяжда сякаш хапките му принадлежат, им принадлежат – на живите. Тези които се отнасят към живота, като към живот, а не като към далечно случване (тази дума предпочитам да не я използвам, но уви). Подходът му поднася особняшка очарователност на упадъка. Обаянието му се крие в напомнянето за смъртта като изненада, като събитие, което прави ежедневието необикновено.
фотография: Алберто Гарсия-Аликс
Фотографията, като способ за влияние върху реципиента, би трябвало да предизвиква желание за предефиниране на излъчването на материалните обекти. Опит за константно настигане на промяната, независимо от нейната посока.
Да осветиш нещо, може да бъде достатъчно, не е нужно то да бъде разбрано с мислене, а по-скоро почувствано и преживяно или само и единствено забелязано.
фотография: Стефани Стоева
„Работата ми няма някакво велико конкретно съобщение, а ако имаше то би било просто да се оглеждаш повече за импулса.“
– Алберто Гарсия-Аликс
За да се извърши последното е необходима дисциплина на търсенето, която не всеки посетител на галериите-църкви има. Призовавам за повече светлина, както пише и на лявата стена на главния вход на СГХГ.
Изложбата НЕВИДИМО ЗА ОЧИТЕ на фотографа Алберто Гарсия-Аликс е отворена за посещение от 06/06 – 14/07/2024 г. в изложбено пространство на Софийска градска художествена галерия. ФотоФабрика са организирали и уъркшоп с Аликс съпровождащ изложбата, така че се оглеждайте за резултати по техните социални канали.
2Брох, Херман; СОМНАМБУЛИТЕ, 2013 г. Алтера; с.147
3Цитат на посетител, ок. 24 г., жена
